Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Какво означава това — в нормалния случай?

Хартман вдигна отново рамене.

— Шестстотин е броят на хората, от които се нуждаем, за да поддържаме тази станция — отговори той. — Вече ви обясних системата — една година стража и десет години сън.

Черити го погледна изненадано.

— Искате да кажете, че тук долу има шест хиляди човека?

Хартман поклати глава.

— Не. Почти десет хиляди. — Той направи някаква гримаса и въздъхна тежко. — Кремер ще ми откъсне главата, ако научи, че съм ви казал. Но рано или късно ще узнаете.

— Десет хиляди човека? Но това е… цяла армия!

— А вие какво очаквахте?! — усмихна се бегло Хартман. — Това тук е военно съоръжение. Било е проектирано, за да устои на атомна експлозия, а после да послужи като център на новото строителство.

— За да започне отначало цялата тази безсмислица?

— Без цялата тази безсмислица вероятно вие нямаше да сте вече измежду живите, капитан Леърд.

Те изминаха мълчаливо останалата половина от пътя, като няколко пъти Черити се спираше и оглеждаше със смесица от любопитство и ужас малкия електрокар, движещ се непрекъснато насам-натам между отделните сгради. Върху повърхността за товара му се издигаше кафез от хромирани стоманени пръти, в който седеше сиво-кафяво кожено кълбо и се взираше в нея с тъмните си, изпълнени със злоба очи.

— Не се тревожете, мис Леърд — каза шеговито Хартман, комуто не бе убягнала уплахата й. — Този кафез е напълно обезопасен срещу счупване.

Черити наблюдава объркано електрокара, докато той изчезна през вратата на огромното хале, която се затвори безшумно зад него. А после погледна отново Хартман.

— Вече се запознахте с нашата малка издънка — добави Хартман.

— Вашата… какво? — повтори изумена Черити.

— Вероятно някакъв друг израз би ви харесал повече — каза Хартман, като я подкани с ръка да продължават. — Смятам, че не сте от тези хора, които скачат с вик върху масата, щом видят мишка. Имаме твърде много от тези малки зверчета тук долу.

— Но защо?

Хартман въздъхна:

— Вече ви казах — тук долу има твърде много хора. От какво мислите, че живеем? — засмя се тихо той.

— Не мисля, че разбирам… какво имате предвид — каза колебливо Черити.

— Те са наше творение — отговори лейтенантът. — Трябва да признаете — не са особено красиви, но са забавни.

— Искате да кажете, че вие сте ги създали? — попита шокирана Черити.

— В известен смисъл, да — отговори Хартман. — Тъй да се каже, малко ги променихме. Видяхте как се хвърлиха върху зверовете, които нападнаха вас и приятелите ви в канализационната шахта.

Черити го погледна шокирана. Споменът за яростта, с която огромните плъхове мутанти се бяха хвърлили върху чудовището на мороните, все още бе пред очите й. Тя бе усетила омразата на плъховете, толкова силна омраза, че само мисълта за нея я караше да се чувства така, сякаш я поливаха с леденостуден душ.

— Променили сте ги генетично?

Изглежда, за момент Хартман обмисляше отговора си.

— Моля, не ме питайте за подробности. Ще ви кажа само, че тези зверове не могат да вършат нищо друго, освен да нападат всяко същество, което има повече от четири крака и не е от тази планета.

— Това е невероятно — промърмори Черити.

— В никакъв случай. Аз съм само прост войник, който, освен да стреля, не е учил почти нищо друго. Но момчетата от лабораториите твърдят, че не е било особено трудно. През последните десетилетия настъпиха твърде много мутации. Те трябва да имат нещо общо с това, което сториха със Земята. Някои животински видове се нагодиха, други изчезнаха напълно, а плъховете станаха малко по-големи и малко по-хитри.

— Престанете да си играете на криеница! — каза ядосано Черити. — Тези зверове са интелигентни, Хартман. И вие знаете това дяволски добре.

Хартман кимна.

— Още една причина да ги дресираме за борба срещу нашите приятели от Космоса, не смятате ли?

Бяха стигнали до сградата на Кремер. Хартман извади от чантата си малка пластмасова лична карта и я пъхна в някакъв прорез до вратата, зад която стояха двама въоръжени войници. Генерал-майорът ги очакваше в малкия си кабинет, в който бе посрещнал за пръв път Черити. Нет и Скудър също бяха при него и макар че Кремер и индианецът прекъснаха разговора си с влизането на Черити, тя изпита чувството, че е въвлечена в някаква дискусия, която бе на път да се превърне в спор.

При влизането й Кремер се обърна рязко, изгледа я кратко и почти враждебно, и посочи с глава Скудър.