Волфганг Холбайн - Спящата армия

Стоун се усмихна колебливо.

— Може би е по-добре, ако човек забрави това-онова, нали?

Луцифер го погледна с безизразните си очи. Стоун се извърна рязко и отвори вратата.

— Ела! — каза той. — Искам да се върна веднага в Европа. Виж дали можеш да установиш връзка.

Луцифер го последва, но Стоун усещаше ясно колебанието му. Той спря и отново го погледна въпросително.

— Какво има още?

— Настоявам да се откажете от намерението си да се върнете там — каза след видимо колебание Луцифер. — Ситуацията е много сложна. Може би ни предстои скок.

Стоун се втренчи в него.

— Още сега? Но… твърде рано е!

— Всичко стана много бързо — потвърди Луцифер. — Бяха извикани някои инспектори, за да преценят положението и решат какво трябва да се прави.

— Но това е невъзможно — започна да протестира Стоун. — Вие сте тук едва от петдесет години и…

— Необичайно е — прекъсна го Луцифер, — но вече се е случвало. Местните форми на живот са необикновено устойчиви и жизнени.

— Не можете да издържите? — попита тревожно Стоун.

— Не знам това — отговори Луцифер. — Критичната граница е достигната, но още не е прекрачена. Инспекторите правят каквото могат, но все пак не може да се очаква окончателно решение, преди да изтекат пет или шест дни.

— Пет-шест дни…

Погледът на Стоун се насочи пряко волята му към затворената врата зад Луцифер — вратата на помещението, в което се бе събудил.

Някъде там вътре бяха запаметени спомените му, всички негови големи и малки тайни и оня проклет момент, който би могъл да му коства живота.

„Но може би, помисли си той, имам още един шанс.“

Той бе минимален. Дори само мисълта за риска, който поемаше с това, му причини почти осезаема физическа болка. Струваше му се, че се намира на горящ кораб, който не може да плава.

Ако не знаеше със сигурност противното, би се заклела, че мъжът е мъртъв. Той седеше изправен и вдървен като бастун на ръба на тесния нар, който представляваше цялата мебелировка на килията от другата страна на стъклената преграда. Очите му бяха празни и безизразни като на джеърдите, но в тях не дремеше онова дълбоко, прикрито познание. Гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на тежкото му, равномерно дишане.

— Това е… ужасно — прошепна Черити. Погледът й се бе вторачил в мъртвешки бледото лице на младия мъж и макар да знаеше, че стъклото позволява видимост само от едната страна, не можеше да се освободи от неприятното чувство, че тези мъртви очи се взират в нея.

— Какво сте направили с него? — попита настойчиво Скудър.

В отражението на стъклото пред себе си Черити забеляза как той се обърна и пристъпи гневно крачка напред към Хартман. Тя с мъка се откъсна от гледката на бледата фигура в съседната стая и се обърна.

— Скудър, моля — каза Черити.

Скудър спря, но очите му пламтяха от ярост. Не би се учудила, ако в този момент бе връхлетял на бърза ръка върху дребния мъж.

— Нищо не сме му сторили — каза мрачно Хартман. Той също виждаше ясно ужаса, с който ги бе изпълнила гледката на спящия върху нара мъж. — Вече ви казах — имаме известни трудности.

— Трудности! — засмя се истерично Скудър и посочи с обвинителен жест войника. — Вие наричате това трудности?! Това е… проклето зомбиране, Хартман!

Черити се обърна уморено към Хартман.

— Какво се е случило?

— Не знам — каза Хартман. — Но някои от тези, които се събуждат, са… такива.

— Някои? — хвана се за думите му Черити. — Тоест, не всички.

— Не — отвърна Хартман. — Около една трета.

Черити въздъхна тежко и затвори очи. Една трета… това означава, че в тази подземна крепост има повече от три хиляди мъже в такова състояние.

— Знаехте ли това? — попита тихо тя.

Хартман поклати глава.

— Беше ни ясно, че съществува известен риск. Но всеки един от тези мъже се е записал доброволно тук, капитан Леърд. И на всеки бе обяснено, че шансът му да се събуди отново е около осемдесет процента в най-добрия случай. Но никой не би могъл да предвиди такова развитие на нещата.

— А и да сте го знаели точно, пак бихте се възползвали от това, нали? — попита сърдито Скудър. — Във всички случаи ви остават двама от трима мъже.

— Не знаехме! — опита се да се защити Хартман. — По дяволите, и по-рано сме будили мъже, но такова нещо никога не се е случвало!

— Какво се е случило с тях? — попита настойчиво Черити, преди Скудър да започне отново с упреците си. — Смятам, че сте ги изследвали?

— Естествено — отговори Хартман, като хвърли последен сърдит поглед към индианеца. — Органически са напълно здрави. Но са съвсем безчувствени. Не реагират на външни дразнения, дори и на болка.