Клайв Къслър - Свещеният камък

Вечерта се обади на домашния телефон на Вандервалд.

— Открих нещо по-добро – уведоми го ученият. – Зараза по въздуха, която засяга дробовете. Много токсична, ще убие седемдесет процента от населението на страната.

— Колко? – попита Хикман.

— Сумата, която ти трябва, е шестстотин хиляди долара,

— Нека го доставят – нареди Хикман, – заедно с всичкия С-6, който можеш да откриеш. – Колко голяма е сградата, която възнамеряваш да взривиш? – попита Вандервалд.

— С размерите на Пентагона.

_ Тогава ще ти струва милион и двеста.

— Чек? – попита Хикман.

— Злато – отвърна Вандервалд.

Кабрило се загледа в рогата от овцебик над вратата, после се протегна, вдигна чукалото с формата на риба и го удари в тежката дъсчена врата. Чу тромави стъп­ки отвътре, после всичко утихна. Внезапно на врата­та се отвори прозорче с големината на самун хляб и оттам надникна едно лице. Мъжът беше с хлътнали бузи, пожълтяла от тютюн сива брада, мустаци и кръ­вясали очи. Зъбите му бяха мръсни и потъмнели.

— Пъхни го през дупката.

— Какво да пъхна през дупката? – учуди се Каб­рило.

— „Джак“ – поясни мъжът, – бутилката „Джак“.

— Дошъл съм да говоря с теб, искам да наема снегохода ти.

— Не идваш ли от магазина? – попита мъжът с не­що повече от нотка на разочарование и отчаяние.

— Не – отвърна Кабрило, – но ако ме пуснеш да по­говорим, след това ще сляза долу и ще ти донеса една бутилка.

— Говорим за „Джак Даниълс“ – поиска да се увери мъжът, – не за евтините боклуци, нали?

На Кабрило му беше студено и с всяка изминала минута му ставаше още по-студено.

— Да, произведен в Линчбърг, Тенеси, черен етикет, знам какво имаш предвид. А сега отвори вра­тата.

Шпионката се затвори и мъжът отключи вратата. Кабрило влезе във всекидневната, в която цареше мизерия и безпорядък. Прах от миналото лято покриваше масите и горните ръбове на рамките на картините. Миришеше на развалена риба и мръсни крака. Две лампи върху две странични масички хвърляха кръгове жълта светлина в иначе тъмната стая.

— Извинявай за кочината – рече мъжът. – Жената, която чистеше, напусна преди няколко години.

Кабрило остана близо до вратата – нямаше желание да влиза по-навътре в стаята.

— Както казах, искам да наема снегохода ти.

Мъжът седна в едно очукано кресло. На масичката отстрани имаше малка бутилка уиски. Беше почти празна, на дъното бяха останали само два пръста. В същия миг мъжът наля остатъка от бутилката в една нащърбена кафена чаша и отпи глътка.

— Къде искаш да ходиш? – поинтересува се той.

Преди Кабрило да успее да му отговори, мъжът силно се закашля. Кабрило изчака пристъпът да отзвучи.

— Монт Форел.

— Ти археолог ли си?

— Да – излъга Кабрило.

— Американец ли си?

— Да.

Мъжът кимна.

— Извини ме за невъзпитанието. Аз съм Уди Кембъл. Всички в града ми викат Удмен.

Кабрило се приближи и протегна ръката си в ръкавица към Кембъл.

— Хуан Кабрило.

Стиснаха си ръцете, след което Кембъл махна към близкия стол. Кабрило седна и домакинът мълчаливо се втренчи в него. Тишината се стовари в стаята като тухла върху парче чипс. Накрая Кембъл рече:

— Не ми изглеждаш като учен.

— И как трябва да изглежда един учен?

— Различно от човек, участвал в битки – отвърна Кембъл, – на когото се е налагало да отнема чужд живот.

— Ти си пиян – процеди Кабрило.

— Поддържаща доза – обясни му Кембъл, – но не чувам да отричаш.

Кабрило не отвърна нищо.

— Армията? – настоя Кембъл, без да сменя темата.

— ЦРУ, но доста отдавна.

— Знаех си, че не си археолог.

— В ЦРУ има археолози – отбеляза Кабрило.

В този момент се почука на вратата. Кабрило нап­рави знак на домакина да не става и отиде да отвори. Ескимос, облечен в цяла грейка, стоеше с торба в ед­ната ръка.

— Това уискито ли е? – попита Кабрило.

Мъжът кимна. Кабрило бръкна в джоба си и изва­ди щипка с пари. Издърпа една стодоларова банкно­та и я подаде на мъжа, който му връчи бутилката.

— Нямам да върна – притесни се ескимосът.

— Стига ли за тази и за още една, както и да ти оста­не нещо отгоре за разкарването?

— Да – пресметна ескимосът, – но собственикът ми позволява да нося на Удмен само по една бутил­ка на ден.

— Донеси я утре тогава и задръж рестото – заръча Кабрило.

Мъжът кимна и Кабрило затвори вратата. Запъти се към Кембъл с торбата с уиски в ръка и му я подаде. Домакинът извади бутилката, смачка хартията и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи, после отвъртя капачката и си напълни чашата.