Клайв Къслър - Свещеният камък

— Няма да мога да спра кризата – призна си честно Кембъл. – Зверски треперя и започват конвулсии.

— Нито го искам, нито го очаквам от теб – успокои го Кабрило. – Имаш нужда от лекарски грижи. Искам само да си достатъчно трезвен, за да можеш да вдигнеш телефона и да ми дадеш съвет, ако възникне някакъв проблем и не мога да се оправя сам.

— Това мога да го направя.

— Дръж се тогава – рече Кабрило, докато вадеше сателитния си телефон и набираше „Орегон“, – другото остави на мен.

Кембъл подуши вятъра и се загледа на север. Сне­гоходът бръмчеше равномерно на няколко метра разстояние. Каросерията беше натоварена с допъл­нителни бидони с гориво и сандъците с провизии, ко­ито Кабрило си беше прибрал от летището. Беше сло­жил храната и нещата, които не искаше да замръз­ват, отгоре и под седалката до шофьора. Вратата бе отворена и топлият въздух от радиатора образува­ше облаци пара.

— Идва буря – отбеляза Кембъл, – но според мен ня­ма да стигне дотук преди утре вечер или следобед най-рано.

— Добре – кимна Кабрило, беше приключил с това­ренето и се изправи. – Запомни ли как се използва са­телитният телефон?

— Пиян съм – подсмихна се криво Кембъл, – не съм идиот.

Кабрило се взря в мрака.

— Колко според теб ще трае пътуването?

— Ще стигнеш до утре сутринта – рече Кембъл, – ако следваш пътя, който ти показах.

— Имам ръчен джипиес, компаса в снегохода и кар­тите, на които го отбеляза. Мисля, че ще се ориенти­рам.

— Каквото и да правиш – посъветва го Кембъл, – следвай маршрута. През по-голямата част от пътя ще заобикаляш ледената шапка, но после ще трябва да се качиш нагоре до върха. Горе е много трудно, теренът непрекъснато се променя. Ако стане беля или обърнеш снегохода, ще мине много време, дока­то някой ти се притече на помощ – може би прекале­но много.

Кабрило кимна, после пристъпи крачка напред и стисна ръката на Кембъл.

— Грижи се за себе си – рече той, опитвайки се да надвика все по-оглушителния рев на вятъра – и вни­мавай с пиенето, докато успеем да те закараме до кли­никата.

— Няма да те разочаровам, Кабрило – отвърна Кембъл, – благодаря ти, че го уреди. За пръв път от много време имам чувството, че има светлина в края на тунела. Надежда, може би.

Кабрило кимна и се покатери в кабината на снегохода. Щом влезе вътре, затвори вратата и си свали якето. Форсира двигателя, после отпусна газта. Хвана лоста, включи на първа и бавно се отдалечи от къщата. Веригите на тиокола хвърляха сняг във въздуха, когато отмина.

Кембъл стоя под козирката на задната врата, докато светлините на снегохода не изчезнаха в мрака. После влезе вътре и си наля внимателно един пръст уиски. Трябваше да укроти демоните, които бяха започнали да показват истинския си нрав.

Кабрило усети как предпазният колан през скута му се опъна, щом тиоколът взе да се спуска надолу по хълма към ледената шир, която водеше към сушата. Докато снегоходът се изравняваше и прекосяваше последните метри от покритата със сняг земя, преди да стъпи върху замръзналия фиорд, усети как чаталът му се стегна. Под леда, само на няколко стъпки отдолу, имаше триста метра вода с температура 0°С и после скалисто дъно.

Ако снегоходът попаднеше на тънък лед и потънеше, щеше да живее само няколко секунди.

Пропъди тази мисъл и настъпи здраво газта.

Веригите на снегохода се спуснаха върху леда и поеха през ледената пустош. Фаровете на покрива осветяваха снежната виелица, докато тиоколът се движеше напред през леда. Но бурният вятър насилваше снежинките да танцуват и отражението им се изкривяваше и караше хоризонта да играе.

Кабрило се беше изгубил в един свят без време или измерение.

Ако не беше толкова голям смелчага, щеше да се ужаси.

Рейкявик Макс Ханли работеше здраво на борда на „Орегон“. Арабс­ката среща на върха клонеше към своя край и щом приключеше утрешното заседание, емирът щеше да се качи на своя боинг 737 и неговите хора щяха да поемат грижата за охраната му.

Дотук операцията беше преминала перфектно. Емирът можеше да се движи свободно из Исландия с почти невидима охрана. Екипите от Корпорацията майсторски се сливаха с околната среда. Днес, след като приключи срещата, емирът пожела да посети Синята дупка, намиращо се наблизо езеро с гейзер, създадено по време на изграждането на новата геотермална централа. Богатата на минерали вода се простираше сред акри вулканични скали и създава­ше оазис на открито. Пара от естествено горещите во­ди се виеше във въздуха и образуваше облаци като в сауна. Хората във водата се появяваха и изчезваха подобно на призраци в мъгливо гробище.