Клайв Къслър - Свещеният камък

— Има един господин Уалид, който работи за мен в хотел „Невада“. Мисля, че е заместник-директор по доставка на храни и напитки.

— Да, сър – потвърди секретарката.

— Кажи му да ми се обади веднага – нареди Хикман. – Искам да го питам нещо.

След няколко минути телефонът иззвъня.

— Абдул Уалид се обажда – представи се гласът. – Предадоха ми да ви се обадя.

— Да – отвърна Хикман. – Позвънете на тази компания в Англия вместо мен – и продиктува телефонния номер, – престорете се, че сте държавен чиновник от Саудитска Арабия или нещо от сорта. Имат поръчка за милиони долари за тъкани вълнени подложки за коленичене и искам да разбера какво точно се има предвид под това.

— Мога ли да попитам защо, сър?

— Притежавам тъкачни фабрики – излъга Хикман – и искам да знам какво точно представляват тези стоки, защото ако аз мога да ги произвеждам, бих желал да разбера защо моите хора не са предложили да свършат работата.

Това се видя разумно на Уалид.

— Много добре, сър. Ще им позвъня и веднага след това ще ви се обадя.

— Чудесно – Хикман отново се загледа в снимката на метеорита. След десет минути Уалид му позвъни отново.

— Сър – рече той, – това са молитвени килимчета. Поръчката е толкова голяма, защото страната подменя целия инвентар, използван в Мека. Явно го правят на всеки десетина години.

— Хм, значи съм изпуснал възможност, която скоро няма да се предостави пак. Лоша работа.

— Съжалявам, сър – каза съчувствено Уалид. – Не знам дали е ставало дума, но и аз управлявах тъкачна фабрика в моята страна преди преврата. Бих проявил голям интерес…

Хикман грубо го прекъсна. Умът му препускаше.

— Изпратете ми автобиографията си, Уалид – отсече той, – и ще се погрижа да стигне, до когото трябва.

— Разбирам, сър – смирено отвърна Уалид.

Хикман затвори телефона, без да каже дори едно „дочуване“.

Петер Вандервалд вдигна мобилния си телефон, до­като караше надолу по шосето, тъкмо беше излязъл от Палм Спринг, Калифорния.

— Аз съм – рече гласът.

— Линията не е обезопасена – предупреди Вандер­валд, – така че използвай общи приказки и нека раз­говорът да не надхвърля повече от три минути.

— Субстанцията, за която говорихме – поде мъжът, – може ли да бъде използвана в аерозолна форма?

— Това е един от начините, по който може да бъде използвана. Тогава може да се пренесе по въздуха или от човек на човек чрез докосване или кашляне.

— Ще се пренесе ли от човек на човек, ако е по дре­хите?

Вандервалд погледна цифровия часовник на ради­ото на взетата под наем кола. Половината от опреде­леното време беше изтекло.

— Да, ще се пренесе от дрехите по кожата, дори и ще се вдигне.

— Колко време след като е бил изложен на въздейс­твието, умира човек?

Часовникът на таблото смени още една цифра.

— След седмица – дори по-малко. Ще бъда на до­машния си телефон довечера, ако искаш да говорим повече.

Връзката прекъсна и мъжът се облегна на стола си. После се усмихна.

— Два милиона долара отгоре е доста солена цена, като се имат предвид миналогодишните приходи – от­върна адвокатът по телефона. – Щом изпълнят дого­ворите, които имат, почти нямат поръчки.

— Просто сключи сделката – тихо настоя Хикман. – Ще покрия загубите с печалбите от собствеността ми в Доклендс.

— Ти си шефът – каза адвокатът.

— Прав си.

— Откъде искаш да дойдат парите?

Хикман прегледа екрана на компютъра си.

— Използвай парижката сметка – нареди той, – но искам трансакцията да бъде направена утре и да вляза във владение на компанията най-късно до седемдесет и два часа.

— Мислиш, че ще има недостиг на английски тъкачни фабрики на пазара през следващите два дни ли? – попита адвокатът. – Иди пък знаеш нещо, което аз не знам.

— Знам много неща, които ти не знаеш – изтъкна Хикман, – но ако продължаваш да говориш, ще имаш само седемдесет в едни часа да свършиш работата. Просто прави това, за което ти се плаща – аз имам грижа за останалото.

— Заемам се веднага – отвърна адвокатът, преди да затвори.

Хикман се облегна на стола и се отпусна за миг. После взе лупата от бюрото в се вторачи във въздушната снимка пред него. Остави лупата и започна да разглежда картата. Накрая отвори една папка и прелисти снимките вътре.

Снимките бяха от ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. И макар че бяха черно-бели и ужасяващи, мъжът се усмихва. Ще си отмъстя, помисли си той.