Клайв Къслър - Свещеният камък

— Благодаря – промълви той.

— Няма за какво – отвърна Кабрило. – Трябва да спреш.

— Не мога – поклати глава Кембъл и погледна към бутилката. – Опитвах.

— Глупости. Работил съм с момчета с по-сериозен проблем от твоя – днес не близват.

Кембъл седеше и мълчеше.

— Е, господин ЦРУ – проговори най-накрая, – измисли начин да ме откажеш и снегоходът е твой. Не съм го използвал от месеци – не мога да излизам от вкъщи.

— Служил си в армията – рече Кабрило.

— Кой, по дяволите, си ти? Никой в Гренландия не

го знае.

— Ръководя специална компания, която извършва разузнавателна и охранителна дейност – частна корпорация. Всичко можем да открием.

— Без майтап?

— Без майтап – потвърди Кабрило. – Какво си правил в армията? Не си дадох труда да попитам хората си.

— Зелени барети, после програмата „Феникс“*.

— Значи и ти си работил за Компанията?**

[* Операция на американските специални служби от периода 1967 до 1971 г. за откриване и ликвидиране на комунистически активисти на територията на Южен Виетнам. Замислена като миротворческа, накрая тя се превръща в обикновена касапница.

** Иронично название на ЦРУ. – Б.пр.]

— Индиректно – призна Кембъл, – но те ми обърнаха гръб. Обучиха ме, промиха ми мозъка и после ме изхвърлиха. Прибрах се у дома, имах проблем с хероина, с който успях да се справя сам, и цял куп лоши спомени.

— Разбрах те – кимна Кабрило. – Кажи сега къде е снегоходът?

— Навън, отзад – и посочи вратата, която водеше към задния двор на къщата.

— Ще ида да го погледна – каза Кабрило и се запъти натам. – Ти стой тук и си помисли дали наистина искаш да се откажеш. Ако искаш и снегоходът е наред, имам една идея, която можем да обсъдим. Ако ли не, можем да се договорим да ти дам достатъчно пари за „Джак“, докато не ти се скапе черният дроб. Става ли?

Кембъл кимва и Кабрило излезе.

Колкото и да беше странно, снегоходът беше в отлично състояние. „Тиокол“, модел 1202В-4 Спрайт“ от 1970-а, с широка верига. Задвижван от шестцилиндров двигател 350 кубика с четворно зад­вижване, купето беше като на пикап с каросерия отзад. Имаше монтирани фарове на покрива и допъл­нителен резервоар отзад, а веригите изглеждаха поч­ти нови. Кабрило отвори вратата. Между двете се­далки стърчеше метална издутина, в която се нами­раше наклоненият под особен ъгъл лост за скорос­тите, имаше и двойка лостове пред седалката на шо­фьора, с които се управляваше също като при тан­ковете. Кабрило знаеше, че с едно движение на лос­товете снегоходът можеше да се завърти в кръг вър­ху веригите си. Таблото беше метално, с различни прибори пред шофьора, а отворите на радиатора бя­ха разположени ниско долу. Закачена зад седалката от двете страни на задното стъкло, висеше пушка го­лям калибър. Имаше сигнални ракети, сандъче с ре­зервни части и инструменти и подробни непромока­еми карти.

Всичко беше наскоро боядисано, смазано и сме­нено.

Кабрило приключи с проверката и се запъти обратно към къщата. Спря пред вратата и изтупа сне­га от ботушите си, после влезе отново във всекиднев­ната.

— Колко километра може да измине? – попита.

— С един резервоар допълнително и няколко бидо­на бензин ще идеш до Монт Форел и ще се върнеш обратно, като ще ти остане гориво за сто и петдесет километра, резерва в случай на проблем или преспи – отвърна Кембъл. – С него бих отишъл навсякъде, никога не ме е изоставял.

Кабрило се приближи до нафтовата печка.

— Топката е в твоето поле.

Кембъл мълчеше. Погледна бутилката, вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода и се замисли за миг. С това темпо му оставаше най-много още едно лято. После тялото му щеше да започне да отказва или щеше да направи пиянска грешка в земя, където грешките не се прощаваха. Беше на петдесет и седем години, а се чувстваше като на сто. Беше стигнал до края на силите си.

— Спирам пиенето – заяви Кембъл.

— Не е толкова лесно – поклати глава Кабрило. – Предстои ти тежка битка.

— Готов съм да опитам – не се отказа Кембъл.

— Ще те измъкнем оттук и ще ти осигурим лечение в замяна на снегохода. Имаш ли някой жив роднина?

— Двама братя и една сестра в Колорадо – отвърна Кембъл, – но не съм говорил с тях от години.

— Имаш избор – подчерта Кабрило, – или се прибираш у дома да се лекуваш, или умираш тук.

За пръв път от години Кембъл се усмихна.

— Мисля да опитам у дома.

— Трябва да издържиш още няколко дни – продължи Кабрило. – Първо, имам нужда да ми покажеш пътя през планините тук, по картите, и да ми помогнеш да се подготвя. После ще ти оставя резервния си сателитен телефон, за да мога да ти се обадя, ако изпадна в беда. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?