Клайв Къслър - Свещеният камък

— Звучи разумно – отбеляза Кабрило. – Откъде се наемат?

— Отникъде – отвърна Ханли, – но извадих имената и адресите на частни собственици от гренландския регистър и се обадих туткаме. Никой от хората, кои­то имат снегоходи, няма домашен телефон, но се свър­зах с пастора на местната църква. Според него имало един мъж, който можел да се съгласи да ти го заеме – останалите се използвали.

— Какъв е адресът? – попита Кабрило, като извади молив и малък бележник от якето си, за да го запише.

— Адресът е шестата къща след църквата, червени стени с жълт перваз.

— Няма улица и номер толкова на север, а?

— Явно всички се познават – засмя се Ханли.

— Изглежда местните са приятелски настроени.

— Не съм толкова сигурен – каза Ханли. – Пасто­рът спомена, че собственикът пиел доста през зима­та. Предупреди ме също, че почти всички в града хо­дят въоръжени, за да се пазят от мечки.

Кабрило кимна.

— Значи в основни линии просто трябва да убедя въоръжен пиян местен да ми даде под наем снегохода си и тръгвам – обобщи Кабрило, като потупа пачката със стодоларови банкноти в джоба на якето си. – Зву­чи съвсем просто.

— Има и още нещо – той не е местен. Израснал е в Арвада, Колорадо, и е бил призован в армията по вре­ме на войната във Виетнам. От това, което успях да сглобя от базата данни, след като се е върнал, е пре­карал години наред по болниците за ветерани. После е напуснал страната с идеята да се махне колкото се може по-далеч от Щатите.

Кабрило отново се загледа през прозореца.

— Явно е постигнал целта си.

— Съжалявам, Хуан – каза Ханли. – След два дни, когато срещата приключи, можем да преместим „Оре­гон“ и Адамс да те закара догоре с хеликоптера. За момента обаче разполагаме само с тази възможност.

— Лесна работа – заяви Кабрило и погледна бележ­ките си. – Шестата къща от църквата.

— Червени стени – повтори Ханли – и боядисани в жълто первази.

— Добре тогава, ще ида да се запозная с лудия.

Прекъсна линията и излезе през вратата, която водеше навън.

Кабрило остави сандъците с провизии на летището и се приближи до един снегомобил такси, до който стоеше ескимос в юношеска възраст. Момчето повдигна вежди, когато Кабрило му съобщи адреса, но не каза нищо. Беше по-загрижен за тарифата, която изчисли в датски крони.

— Колко прави в щатски долари? – попита Кабрило.

— Двайсет – отвърна момчето, без да се колебае.

— Готово – съгласи се Кабрило и му подаде една банкнота.

Момчето се качи в снегомобила и посегна към копчето за запалване.

— Познаваш ли Гарт Брукс*? – попита го то, явно смяташе, че в Съединените щати всички се познават, също както в неговото село.

[* Американски кънтри певец. – Б.пр.]

— Не – отвърна Кабрило, – но веднъж играх голф с Уили Нелсън.

— Супер! Биваше ли го?

— Слаба работа – отвърна Кабрило, докато момчето натискаше стартера и двигателят изрева.

— Качвай се! – извика то.

Щом Кабрило седна, машината изфуча от летището. Фарът на снегомобила едва прорязваше мрака в снежната виелица. Кулусук не беше нищо повече от няколко скупчени къщи на километър и половина от летището. Отстрани постройките бяха отчасти покрити със снежни преспи. Отвътре излизаше пара и пушек. Кучешки впрягове се бяха прислонили близо до постройките заедно със снегомобилите; в снега стърчаха ски с върховете нагоре; снегоходки висяха на пирони до вратите.

Животът в Кулусук изглеждаше тежък и суров.

На север от града замръзналата шир, която водеше към сушата, се очертаваше едва-едва на хоризонта. Ле­дената повърхност беше черна и хлъзгава, понеже вя­търът издухваше снега и го струпваше на малки прес­пи, които непрекъснато променяха формата си. Хъл­мовете от другата страна на скованото море се вижда­ха само като контур, друг нюанс на сивото на фона на черната пустош. Пейзажът изглеждаше толкова прив­лекателен, колкото обиколка на крематориум. Кабри­ло усети как снегомобилът забавя и спира.

Слезе от задната седалка и застана на недоутъпкания сняг.

— Доскоро! – сбогува се момчето и бързо му махна с ръка.

После рязко зави наляво, завъртя се върху пок­ритата със сняг улица и изфуча. Кабрило остана сам в студа и мрака. Погледна за миг към наполовина заритата в снега къща. После се запъти през прес­пите към входната врата. Постоя пред нея, преди да почука.

Хикман гледаше документите от Министерство на снабдяването на Сау­дитска Арабия, които неговите хаке­ри бяха измъкнали от базата данни. Документите бя­ха преведени от арабски на английски, но преводът далеч не беше съвършен. Докато преглеждаше списъците, си водеше бележки отстрани на колоните. Ед­на от заявките му се наби на очи. Беше за тъкани въл­нени подложки за коленичене и доставчикът се на­мираше в Мейдънхед, Англия. Пресегна се към интеркома и позвъни на секретарката си.