Клайв Къслър - Свещеният камък

Кабрило неволно потръпна и се загледа през страничното стъкло.

— Имаме още десет минути – уведоми го пилотът. – Според сводката вятърът е само десет-петнайсет мет­ра в секунда. Лесно ще се приземим.

— Добре – опита се да надвика шума на двигателите Кабрило.

Мъжете продължиха да летят мълчаливо, докато каменистият бряг ставаше все по-голям.

След няколко минути Кабрило чу и усети как самоле­тът забави, захождайки към външния край на пистата на летището. Пилотът наклони машината към колесника по посока на вятъра, така че да се изравни успоредно на пистата. Прелетяха кратко разстояние и Кабрило проследи как пилотът наглася контролните уреди. След минутка пусна и задния колесник, полетя още малко и зави, за да се приземи окончателно.

— Дръж се – рече пилотът, – скоро ще кацнем.

Кабрило се загледа към замръзналата пустош.

Лампите покрай пистата хвърляха бледа светлина на фона на следобедната тъма. Маркировката ту се виж­даше, ту изчезваше под напора на снежната виелица. Кабрило зърна за миг ветрения ръкав през снежин­ките и настъпващия мрак.

Летището в Кулусук, където се приземиха, обслуж­ваше общност от четиристотин души и беше малко по-голямо от чакълеста алея, завряна зад планинския хребет заедно с две малки сгради. Най-близкият друг град, Ангмагсалик, или Тасийлак, ескимоското му име, се намираше на десет минути с хеликоптер и населението му беше три пъти по-голямо, отколкото на Кулусук.

Когато самолетът се снижи над пистата, пилотът натисна лоста и го изправи точно срещу вятъра. След секунда целуна пистата леко като перце. Прекоси покрития със сняг чакъл и спря пред една метална сграда. Бързо направи проверката след кацане, изгаси двигателя и посочи към постройката.

— Трябва да заредя – рече. – Можеш да надникнеш вътре.

В мига, в който Кабрило се приземяваше в Кулусук, пилотът на „Хоукър“ 800 ХР тъкмо изгасваше двигателите си на международното летище в Кангерлусуаг на източния бряг на Гренландия. Летището в Кангерлусуаг представляваше двукилометрова павирана писта, която можеше да поема големи самолети и често се използваше за презареждане от товарни полети към Европа и Азия. Летището се намираше на близо шестстотин километра от Монт Форел, но беше най-близкото съоръжение с достатъчно дълга писта, която да поеме хоукъра.

Клей Хюс изчака втория пилот да отвори вратата и се надигна от мястото си.

— Какви са заповедите ви? – попита Хюс.

— Да изчакаме завръщането ти – отвърна вторият пилот – или шефът ще ни се обади, ако трябва да тръгваме.

— Как да се свържа с вас?

Мъжът подаде на Хюс визитната си картичка.

— Това е номерът на сателитния ви телефон. Само ни се обади и ни дай половин час да се приготвим.

— Казаха ли ви как да стигна от тук до мястото, на­където съм се запътил?

Първият пилот показа главата си от кабината.

— Един мъж се приближава към самолета – рече той, като махна към предното стъкло, – предпола­гам, че е за теб.

Хюс пъхна визитката в джоба на якето си.

— Добре тогава.

Леден вятър духаше по пистата, разхвърляше су­хите снежинки като конфети по време на парад. Още докато Хюс слизаше от стълбата на хоукъра, очите му започнаха да сълзят.

— Вие сигурно сте човекът, когото ме наеха да зака­рам до Монт Форел – рече мъжът и протегна ръка. – Казвам се Майк Нилсън.

Хюс се представи под фалшиво име и погледна към небето.

— Готов ли си да тръгнем?

— Не можем да тръгнем преди утре сутринта – от­върна Нилсън. – В хотела има запазени две стаи: за вас и за пилотите. Можем да тръгнем на зазоряване, стига времето да се оправи.

Мъжът се запъти към терминала.

— Имаш ли достатъчен обсег да летиш директно до Монт Форел оттук? – попита Хюс.

— Обсегът ми е деветстотин километра в тихо вре­ме – отговори му Нилсън. – Обаче, за по-сигурно, мис­ля, че трябва да презаредим в Тасилак, преди да тръг­нем към планината.

Стигнаха до сградата на терминала, Нилсън отво­ри вратата и направи знак на Хюс да влезе. Поведе го към едно обикновено метално бюро, където седеше самотен ескимос. Рошавите му ботуши бяха върху плота и той спеше.

— Исник – обърна се Нилсън към задрямалия чо­век, – време е за работа.

Ескимосът отвори очи и се загледа в двамата мъ­же, застанали пред него.

— Здрасти, Майк – весело поздрави той. – Паспор­та, ако обичате – обърна се после към Хюс.

Хюс подаде на служителя американски паспорт с фалшиво име, но с негова снимка. Исник изобщо не го погледна, докато удряше входната виза.