Клайв Къслър - Свещеният камък

Когато смехът заглъхна, Хикман се пресегна към телефона и набра един номер.

Клей Хюс живееше в планините северно от Мисула, Монтана, в хижа, която сам си беше построил върху парче земя от сто и шейсет акра, което бе лично негово. Горещ извор в ранчото му осигуряваше отоплението на хижата, както и на няколкото оранжерии, които доставяха по-голямата част от храната му. Слънчевата енергия и вятърът го снабдяваха с електричество. Клетъчните и сателитните телефонни връзки му обезпечаваха гласов контакт с останалата част от света. Хюс имаше банкова сметка в Мисула с шестцифрен баланс и адрес в спедиторска компания, за да получава и изпраща пощата си, плюс три паспорта, четири номера на социални осигуровки и шо­фьорски книжки с различни имена и адреси.

Хюс обичаше уединението си – нещо не толкова не­обичайно за наемни убийци, които не искат да се на­биват на очи.

— Имам работа за теб – каза Хикман.

— Колко? – попита Хюс, без да се церемони.

— Може би пет дена за петдесет хиляди долара. Аз ще осигуря транспорта.

— Доколкото разбирам, на някого няма да му провърви – подхвърли Хюс. – Нещо друго?

— Искам един предмет да бъде доставен на едно мяс­то, когато приключи – рече му Хикман.

— Ще помогне ли на каузата? – поинтересува се Хюс.

— Да.

— Тогава доставката ще бъде безплатна – отговори Хюс великодушно.

— Самолетът ми ще дойде след един час. Облечи се топло.

— Искам злато.

— Ще имаш злато – увери го Хикман и затвори те­лефона.

След час един „Рейтън Хоукър“ 800 ХР се приземи на летището в Мисула. Хюс изключи двигателя на своя реставриран стар автомобил с марка „Интернешанъл Скаут“, модел 1972. Бръкна отзад, дръпна ци­па на сака и провери още веднъж оръжията си. Дово­лен, че всичко е наред, той затвори ципа и свали сака на земята. Затвори задната врата, наведе се и зареди взривното устройство, което използваше вместо алар­ма против крадци.

Ако някой посегнеше на колата му, с него беше свършено, скаутът щеше да избухне и да унищожи всички доказателства за това кой е собственикът му заедно с личните му документи. Хюс, ако не друго, си беше параноик. Метна сака на рамо и се отправи към самолета.

Четирийсет и седем минути по-късно самолетът навлезе в канадското въздушно пространство и пое курс на север-североизток.

Един ден след като електронното съ­общение от Гренландия беше прехванато, Лангстън Овърхолт IV седеше в кабинета си в централата на ЦРУ във Вирджиния и се взираше в снимка на метеорита. Погледна док­лада за иридия, после прегледа списъка с агенти. Както обикновено работеше с намален състав. Пре­сегна се към купата върху бюрото си, взе една топ­ка за тенис и методично започна да я хвърля към стената и да я хваща обратно. Повторението го ус­покояваше.

Заслужаваше ли си да изтегли агенти от други за­дачи? Който рискува, печели. Овърхолт изчакваше доклада от учените на ЦРУ, който можеше да хвърли повече светлина върху евентуалната опасност, но засега заплахата изглеждаше доста директна. Бе разумно някой да иде до Гренландия и да прибере метеорита. Щом това станеше, рискът щеше да е минимален. Понеже агентите му бяха вързани, реши да се обади на един стар приятел.

— Две-пет, две-четири.

— Овърхолт се обажда. Как е в Исландия?

— Ако изям още едно парче херинга – отвърна Кабрило, – ще взема да преплувам до Ирландия.

— Носят се слухове, че работиш за комунягите – рече Овърхолт.

— Сигурен съм, че знаеш за това – изтъкна Кабрило. – Пробив в сигурността на Украйна.

— Да – потвърди Овърхолт, – и ние работим по случая.

Кабрило и Овърхолт бяха партньори преди го­дини. Гадна сделка в Никарагуа беше струвала ра­ботата на Кабрило в ЦРУ, но той не беше повлякъл и Овърхолт. Овърхолт никога не забрави услугата и в годините прехвърляше на Кабрило и Корпора­цията толкова работа, колкото началството позво­ляваше.

— Всичкият този тероризъм – отбеляза Кабрило – е истинска благодат за бизнеса.

— Имаш ли време за нещо дребно?

— Колко души ти трябват? – попита Кабрило, като си мислеше за задачите, за които вече имаха договор.

— Само един – отвърна Овърхолт.

— Пълен хонорар?

— Както винаги, работодателят ми не се скъпи.

— Не се скъпи, само бързо уволнява.

Кабрило така и не беше преживял, че го бяха прос­нали навън да съхне, и то съвсем основателно. Конг­ресът го беше въртял на шиш, а шефът му по онова време не направи нищо, за да угаси огъня. Обичаше политици и бюрократи толкова, колкото и зъболекар­ската машинка.