Клайв Къслър - Свещеният камък

След това се облегна, за да се наслади на величието си, и зачака отговор.

В контролната станция на „Ешелон“* в покрайнините на Лондон, близо до Чатман, се записваха повечето от комуникациите по целия свят. Съвместната англо-американска операция „Ешелон“ беше щателно разследвана от пресата и от двете страни на океана. Чисто и просто „Ешелон“ не беше нищо повече от огромен подслушвателен апарат, който засичаше световните комуникации и ги вкарваше в компютър, за да ги прегледа. Определени думи бяха маркирани, така че ако се появяха, съобщението се изпращаше да бъде прочетено от човек. След което маркираното съобщение преминаваше през командна верига, докато не бъдеше препратено до съответната разузнавателна служба или отхвърлено като маловажно.

[* Световната подслушвателна система с главни бази САЩ и Англия, създадена през 1947 г. в рамките на таен англосаксонски клуб, в който участват САЩ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия и Австралия. В условията на Студената война „Ешелон“ е служел най-вече за дипломатически и военен шпионаж срещу Източния блок. След 1989 г. усилията се пренасочват към следене на частни, административни и търговски комуникации в целия свят и най-вече в Европа. – Б.пр.]

Имейлът на Акерман от Гренландия мина през сателит, преди да бъде препратен обратно до Съединените щати. По пътя му към Земята „Ешелон“ засече съобщението и го пусна през компютъра си. В него имаше дума, която задейства преглед.

След известно време съобщението щеше да мине по командната верига от Англия през океана по обезопасена линия до Агенцията за национална сигурност в Мериленд, после към Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния.

Но в „Ешелон“ имаше предател и съобщението отиде на още едно място.

Вътре в пещерата на Монт Форел Джон Акерман изживяваше фантазиите си. Вече си се представяше върху кориците на повечето археологически списа­ния; съставяше речта си за наградата, която в ума му изглеждаше почти като „Оскар“ за археология.

Находката беше огромна, все едно беше открил пи­рамида в наши дни, сякаш беше попаднал на непокът­нат, напълно запазен кораб, претърпял корабокруше­ние. В главата му се въртяха статии в списания, кни­ги, телевизионни предавания. Ако Акерман си изиг­раеше картите както трябва, можеше да лежи цял жи­вот върху откритието си. Можеше да стане всепризна­то светило в археологията, човек, на когото медиите непрекъснато се обаждат за коментар. Можеше да се превърне в знаменитост – днес това си беше кариера. Малко по преиначаване и името Джон Акерман щеше да се преобразува в синоним на велико откритие.

В този миг компютърът му изпиука, сигнализирай­ки за ново входящо съобщение.

Съобщението беше кратко:

Не казвай още на никого. Нуждаем се от по­вече доказателства, преда да го обявим. Пра­щам човек да потвърди. Ще пристигне до ден-два. Продължавай да документираш находка­та. Страхотна работа, Джон. Но на никого ни­то дума.

Първоначално Акерман се ядоса на съобщението. После се поразмисли и успя да се убеди, че покровите­лят му най-вероятно се нуждае от време, за да създа­де медийна буря около находката. Може би възнаме­ряваше да даде на една от основните телевизионни мрежи изключителни права върху отразяването и му трябваше време, за да организира интервюто. Сигурно искаше едновременна атака по списания, вестни­ци и телевизия.

Скоро Акерман се увлече от мислите си и егото му пощуря.

Колкото по-голяма беше популярността, толкова по-велика щеше да е бъдещата му слава.

За Акерман егото в съчетание със самовъзвеличаването щеше да се окаже смъртоносна комбинация.

Понякога е по-добре да имаш късмет, отколкото да си умен. На най-високия етаж на един хотел в град, известен с авантюристите си, един мъж на средна възраст на име Халифакс Хикман се взираше в цифровите изобра­жения на компютъра си и се усмихваше. Докато че­теше доклада, който беше разпечатал преди няколко часа, той направи няколко изчисления в бележника си, след което отново се втренчи в изображенията. Не­вероятно. Решението на проблема му беше пристиг­нало – и то с данъчно облекчение за дарение.

Все едно беше пуснал четвърт долар в игрален ав­томат и беше ударил джакпота от един милион.

Хикман се разсмя – но смехът му не беше радос­тен. Смехът беше зъл, идваше от място, на което ня­маше радост. С нотка на отмъщение и привкус на ом­раза, той се надигна от дълбините на душата му.