Клайв Къслър - Свещеният камък

На известно разстояние, навътре във водата, мал­ките червени светлини на носа на лодка отговориха на сигнала.

— Добре, хора – рече шофьорът, – свърших рабо­тата. Идва лодка да ви прибере.

Първият мъж слезе от кабината и помогна на Пър­кинс. Щом двамата се отдръпнаха встрани, и послед­ният скочи.

— Благодарим за превоза – кимна той и затвори вра­тата.

— Ще ви пратя сметката – извика шофьорът през отворения прозорец, запали двигателя и даде на за­ден.

Тримата мъже се приближиха до водата тъкмо ко­гато и лодката на „Акбар “допря до сушата. Кабрило скочи отстрани и им помогна да се качат, след това се прехвърли и той.

— У дома, Джеймс! – рече той на механика.

— Откъде знаеш, че името ми е Джеймс? – учуди се механикът, докато се отделяше от брега.

Веднага щом Пъркинс и хората му се озоваха в бе­зопасност на борда, Кабрило нареди на Джоузеф да отплава на север с пълен ход.

На „Орегон“ Ханли ръководеше различни опера­ции. Минаваше един през нощта, когато от камиона, който беше пратен да вземе Скътър и хората му, се обадиха, че са напуснали Медина и се отправят към Джеда.

Разстоянието беше по-малко от сто и петдесет ки­лометра.

Втората част на операцията беше почти приклю­чила без съществени изненади.

Ханли вдигна телефона и се обади на Кабрило.

— Джоунс се срещна с групата с молитвените килимчета и всичко е наред – докладва той. – Измити са с противовирусни вещества, дали са им чисти дрехи и сега спят. Отряд две в Медина е изпълнил мисията си и е на път към теб в момента. Ще пристигнат след няколко часа.

— Открили ли са експлозивите? – попита Кабрило.

— Били са достатъчно да сравнят със земята джа­мията на пророка – отвърна Ханли. – Обезвредили са ги и са ги оставили в тунела. ЦРУ или някой друг ще трябва да се погрижи за тях по-късно.

— Значи остава само Касим.

— Така изглежда.

Точно на часа Касим и отрядът му се приближиха към джамията, в която се намираше Кааба. Дори и американското гражданство не им беше кой знае как­ва утеха – бяха навлезли дълбоко в чужда страна, в която смъртната присъда се изпълняваше чрез обез­главяване. И навлизаха в най-свещеното място, за да изпълнят мисия, която лесно можеше да бъде взета за терористичен акт. Четиринайсетте войници и Ка­сим бяха наясно с това.

Една грешка, една стъпка накриво и цялата опера­ция можеше да се провали.

В момента, в който Касим прекрачваше една от пор­тите, водещи към двора, където Кааба стоеше завит с покривало, товарен самолет С17-А излиташе от пис­тата в Катар. Подобният на боинг самолет можеше да превози сто и два взвода или деветдесет тона товар.

Конструиран да се приземява на къси и неравни писти, той беше пилотиран от трима души екипаж. Обсегът му стигаше четири хиляди и петстотин ки­лометра и тази вечер щеше да го използва докрай.

След като напусна Катар и се понесе над Персийския залив, трябваше да прелети над Оманския залив и да навлезе в Индийския океан. Там щеше да обърне, да мине над Арабско море и да стигне до Аденския залив, да прелети над пролива между Йемен и Джибути в Аф­рика и да се озове над Червено море. Щеше да кръжи там, докато не го повикаха или освободяха.

С-17А беше асото, което всички се надяваха, че ня­ма да им се наложи да използват.

Касим влезе навътре в джамията, после заедно с още четирима мъже се скри отстрани и се зае да наб­людава от разстояние рутинните действия на карау­ла. Изглеждаше съвсем просто. На всеки пет минути часовите сменяха ъглите си по посока на часовнико­вата стрелка. Стъпката, с която маршируваха, беше съвсем обикновена и лесно можеше да се имитира.

Касим погледна плановете, с които разполагаше, и потърси малката каменна къщичка, в която часо­вите се преобличаха. Откри я върху нарисуваната на ръка диаграма и махна на хората си да не мърдат, след това се върна там, където се криеше останалата част от отряда.

— Ти оставаш на пост – нареди той на един от тях – и свиркаш, ако трябва да привлечеш вниманието ни.

— Какво да гледам? – попита мъжът.

— Всичко, което изглежда подозрително.

Мъжът кимна.

— Останалите да ме последват. Ще се промъкнем вътре в къщичката – тихо рече той – и ще изчакаме идването на първия часовой. Ще го обезвредя, щом отключи вратата.

Мъжете кимнаха.

После се пръснаха из джамията и започнаха бавно да се прокрадват към малката каменна къщичка. След няколко минути всички бяха вече по местата си.

Абдул Ралмейн беше уморен. Нарядите му за ка­раул се въртяха всеки месец. Понякога четиричасовото дежурство беше в най-голямата жега, друг път на зазоряване – това му беше любимото, – а понякога в два през нощта, както стана тази вечер. Така и не можа да свикне с късната смяна – вътрешният му ча­совник не се пренастрои и когато дойдеше време да работи през нощта, трябваше да напрегне всичките си сили, за да се пребори със съня.