Клайв Къслър - Часът нула

– Вярно – съгласи се Кърт. – Че капитан Девлин и неговият неустрашим помощник-капитан Масинга са разделили диамантите между оцелелите миньори и семействата на загиналите. Но това е само слух. И тъй като капитан Девлин вече не е на австралийска земя, не съм сигурен дали...

– Това идеално ме устройва – прекъсна го Пит и се обърна към Джо: – Да сменим темата. Имам нова задача за теб, господин Дзавала.

Джо вдигна вежди.

– Във ваканция съм – промърмори недоволно той.

– Според моя календар ваканцията ти току-що изтече – поправи го Пит. – И първата ти мисия след връщането ти на работа е да отлетиш за Кеърнс и да обясниш на клетата госпожа Харингтън от районно начално училище „Дули” защо си разочаровал учениците й и не си отишъл на планираната им екскурзия с учебна цел на рифа.

– Сърдита ли беше? – попита Джо.

Пит кимна.

– Май че да. Но е готова да ти прости, ако я придружиш на разходка без надзор до избрано от нея място. Мис­ля, че ще ти трябва вечерно сако.

Джо въздъхна, а после живна.

– Какво ли не правя за тази агенция – въздъхна той. – Освен редовната ми заплата трябва да ми плащате и за пиар.

Кърт се разсмя.

– Представи си само! Колко неща изприказва за извънземните, а накрая ще те отвлекат не те, а една учителка на пети клас.

– Готов съм, стига да е в името на науката! – заяви жертвоготовно Джо.

Пит се засмя.

– Много се гордея с всички ви! – каза той. – Утре пак ще се чуем.

Той прекъсна връзката, а Джо се обърна към Кърт и Хейли:

– Ами... аз май ще тръгвам.

Хейли се вдигна на пръсти и го прегърна.

– Пожелавам ти безопасно пътуване! – каза тя и се засмя.

– Благодаря!

Кърт прегърна приятеля си.

– Ако още си в Австралия, когато намина към тази част на страната, ще ти се обадя.

– Кога мислиш, че ще стигнеш там?

Кърт погледна към Хейли.

– Зависи колко време ще ми трябва да пресека континента пеша.

Джо се засмя.

– Няма да те чакам тогава – каза той и излезе.

Останал за пръв път насаме с Хейли от дълго време насам, Кърт я хвана за ръката и я целуна.

– Ела! – каза той и я поведе към коридора.

– Къде отиваме? – попита подозрително Хейли.

– На малко пътуване.

Тя се вцепени.

– Мисля, че ми стигат толкова пътувания.

Той обаче продължи да я води по коридора.

– Твоят приятел Брадшоу ми изпрати билети за мача по ръгби на „Пърт Оувъл”� тази вечер.

Тя покорно го последва, но изглеждаше объркана.

– Тази вечер, на изкуствено осветление?

Той кимна.

Едва минаваше пладне.

– Няма ли да подраним малко?

– Не – успокои я той, – не и с превозното средство, което съм избрал.

Задържа й вратата отворена и излезе след нея. На улицата ги чакаше викторианска карета, пред която търпеливо стоеше кротък червеникавокафяв кон.

– Това е Бавен червей – потупа Кърт животното по бляскавия гръб. – Заклеха ми се, че е най-бавният и сигурен кон в целия Запад.

Хейли се усмихна широко и почеса коня зад ушите. Той изцвили – очевидно му хареса.

– Няма нищо лошо в това да си бавен и сигурен – успокои тя животното. – Или пък тактичен – добави, обърната към Кърт.

Той я хвана за ръката и не я пусна, докато не се качи в каретата.

– Внимавай! – предупреди я той. – Досега Бавен червей не е губил пътник и не искам ти да си първата.

Хейли се настани на седалката. Усмихваше се толкова широко, че я заболяха бузите. Кърт се качи до нея и взе юздите, докато тя разглеждаше съдържанието на кошницата за пикник, която той бе приготвил.

– Как мислиш, колко време ще ни трябва да стигнем до стадиона? – попита тя.

– С колко време разполагаш?

– Цял ден – отговори Хейли. – И цяла нощ.

Кърт кимна.

– В такъв случай да минем по прекия път.

Дръпна юздите и Бавен червей тръгна напред – полека, както подобаваше на името му. Хейли се плъзна по седалката към Кърт, сгуши се в него и облегна глава на рамото му.

– Ето такава скорост обичам! – каза тя.

Кърт я прегърна и я притисна плътно до себе си. И него скоростта го устройваше.