Клайв Къслър - Часът нула

Звукът отново затрепка несигурно, накъсван от смущения.

– Успяхме да предизвикаме малък бунт и превзехме над половината от базата, но Теро и хората му се укрепиха на по-високо ниво. Не можем да стигнем до тях.

– Сензорната мрежа на АНС засича излъчвания на неутрино частици – осведоми го Пит. – Смятаме, че в момента Теро зарежда оръдието си. Можеш ли да го потвърдиш?

– Не, но това обяснява проблемите ни с осветлението в момента – отговори Кърт. – Трябва да нанесете много силен удар по това място, за да го извадите от строя. ­Намираме се поне на трийсет метра под земята.

– Никой не може да стигне навреме на мястото – осведоми го Пит. – Трябва да го спрете вие.

Тишината и пращенето се върнаха.

– Кърт? Чуваш ли ме?

– Силно и ясно – отговори Кърт. – Ще видя какво можем да направим.

Пращенето внезапно секна – Кърт бе прекъснал връзката.

В стаята с радиостанцията на остров Хърд се възцари абсолютна тишина.

– Няма да дойде помощ – каза най-накрая Кърт. – Всичко зависи от нас.

– И така, какъв е планът? – попита Джо.

Кърт погледна към Григорович.

– Имаш ли представа какво е станало с оная кутия фойерверки, която донесе от Москва?

– Хората на Теро я взеха заедно с Хейли.

– Значи трябва да се доберем до тази контролна зала – отсече Кърт.

Светлините отслабнаха, а стаята се разтресе леко, когато през пещерата премина първата енергийна вълна от оръдието на Теро. От тавана се посипа прах и Кърт погледна нагоре.

– Това, което си мисля, ли е? – попита Джо.

Кърт кимна.

– Според Дърк шоуто е подранило. – После се обърна се към затворниците: – Има ли друг път към най-горното ниво?

Масинга отговори пръв:

– Когато започнахме да копаем в мината, имаше ­вертикална шахта. Запечатаха я веднага щом започнахме да копаем в кимберлита. Ако минеш оттам, ще успееш да заобиколиш преградите на Теро.

– Можеш ли да ми я покажеш?

– Мисля, че да – кимна Масинга.

– Да тръгваме!

Две минути по-късно вече бяха в другия край на тунела и сваляха от стената здраво занитена метална плоча. Скоро се справиха и Кърт пъхна глава в открилата се дупка.

Погледна нагоре. Трябваше да се изкатери двайсет мет­ра нагоре, за да стигне до края.

– Сега онзи твой харпун с ракетен двигател щеше да ни дойде добре, Джо.

– Да минем през бюро „Загубени вещи” тогава – предложи Джо.

– Няма време. Ще трябва да действаме по старомодния начин.

Кърт погледна надолу. Шахтата бе дълбока около трийсетина метра. Можеше да се закълне, че усеща мириса на океан. Обърна се към Девлин:

– Мисля, че знам къде е корабът ти.

Девлин кимна.

– И аз си мислех същото.

– Събери затворниците и ги свали долу.

Девлин кимна, Масинга също.

– Ще превземем кораба и ще ви чакаме.

– Не си правете труда – каза им Кърт. – Просто излезте в морето.

За миг Девлин остана загледан в него, после отдаде чест и с Масинга се отправиха към затворниците.

– Ти трябва да отидеш с тях – обърна се Кърт към Джо.

– Съжалявам! – отвърна Джо. – Но няма да стане. При последното пътуване ме хвана морска болест. ­Навигацията куцаше. Жилищните условия бяха отвратителни. А за храната просто нямам думи. Беше ужасна. На тоя кораб трябва да му пратят здравен инспектор.

Кърт се разсмя. Трябваше да се досети, че няма смисъл да се опитва да отпрати приятеля си. Обърна се към Григорович:

– Готов ли си за един последен гамбит?

– Готов съм да довърша играта! – заяви Григорович. – Веднъж и завинаги!

Кърт, Джо и Григорович се закатериха по изоставената шахта, а Девлин, Масинга и южноамериканецът поведоха оцелелите затворници надолу към кораба.

Докато тримата се приближаваха към края на шахтата, огромната пещера се разтърси от втори мощен трус. Звукът отекна в шахтата като шум от преминаващ с пълна скорост влак.

Вибрацията се заизкачва нагоре и Кърт стисна скелето. Забеляза, че от метала се излъчва странно сияние – нещо, което не бе виждал преди.

– Да побързаме! – каза той.

Другите двама обаче изоставаха – травмите от побоя забавяха движенията им.

Кърт стигна до края и се стегна, за да се подготви за това, което го очакваше. Изчака Джо и Григорович също да се качат.

Не виждаха какво има навън – пречеше им една ламаринена преграда. Кърт притисна ухо до нея и чу силно бръмчене.

– Какво? – попита Джо.

– Генератори – отвърна Кърт.

Той свали раницата от гърба си и я закрепи в рамката на скелето, за да извади последното блокче С-4.