Клайв Къслър - Часът нула

Григорович кимна, а залата се разтресе от нов трус.

Кърт забеляза, че този е по-различен.

По-силен.

Време беше да тръгват.

Протегна ръка и Григорович я стисна. Когато я пусна, Джо и Хейли вече слизаха по скелето. Кърт тръгна след тях.

– Прав беше! – провикна се Григорович след него. – От време на време има полза и от пешките.

Кърт кимна и бързо излезе. Вмъкна се в шахтата и заслиза надолу. На половината път пещерата отново се разтърси, сякаш в нея се бе блъснало нещо солидно. По дължината на стените се появиха пукнатини, а от тавана потече ледена вода.

От трусовете в основата на вулкана се бяха отворили редици пукнатини. Потече магма и настъпи непоносима горещина. Долната част на ледника започна да се топи. Размести се и се плъзна напред. Когато Кърт стигна до дъното на шахтата, отгоре му течеше ледена вода.

Той излезе тичешком и хукна след Джо и Хейли. Настигна ги точно когато стигнаха до подобната на пристанище пещера.

В края на тесен док чакаше някакъв странен черен кораб.

– Побързайте! – викна от палубата глас с ирландски акцент. – Този път няма да оставя никого зад борда, пусто да остане!

Кърт беше безкрайно щастлив, че Девлин не е изпълнил заповедта му. Тримата се втурнаха напред и се качиха на борда, когато корабът вече започваше да се отделя от дока. На мостика неколцина от хората на Теро управ­ляваха кораба, под дулата на Масинга и затворниците.

– Изкарайте ни навън! – нареди Девлин.

Пещерата пак се затресе. От покрива се посипа дъжд от отломки. Камъни, големи колкото юмруци, покриха борда на „Вояджър” и задрънчаха по палубите му. Само на няколко метра от кораба във водата се стовари огромен скален блок. След броени секунди „Вояджър” вече беше поел на път – потопи се под водата и се насочи към бавно разширяващия се процеп между двете врати.

– Увеличи скоростта! – заповяда Девлин.

Рулевият изпълни заповедта и „Вояджър” се оттласна напред.

– Капитан Немо не е ли намерил смъртта си точно така? – осведоми се Джо.

– Според слуховете – осветли го Кърт. – Според слуховете е намерил смъртта си точно така.

Хейли стисна ръката на Кърт и всички на мостика затаиха дъх, вперили поглед в бавно отварящите се врати. „Вояджър” стабилизира движението си и продължи да набира скорост. Мина през процепа между вратите, като одра лошо обшивката от дясната си страна.

– На твое място щях да дам пълна газ – обади се Кърт.

– Чухте какво каза! – рече Девлин. – Максимална скорост и напред!

Рулевият нямаше нужда да му повтарят – натисна докрай скоростния лост. Големият кораб се разтресе, когато витлата се завъртяха още по-бързо.

– На повърхността се движим много по-бързо – успокои ги рулевият.

– Качи ни горе! – нареди Девлин.

Морякът посегна, изпразни резервоарите и „Вояджър” започна да се издига. Корабът се появи на повърхността, само минута преди появата на последната енергийна вълна.

Половината таван в контролната зала беше рухнал. Между залата и горното ниво се бе отворил процеп, през който се заизливаха киша и вода от топящия се ледник.

Водно-ледената стуя запрати Григорович в дъното на контролната зала и го блъсна в стената.

Григорович погледна часовника си. Не разбираше нищо от вълни и разни величини в нулевото поле – знаеше само за обещанието, което беше дал. Осем минути. Трябваше да задейства бомбата след осем минути, каквото и да му струва това.

Опита се да се надигне. Разполагаше с трийсет секунди. Не успя да стане – ледената вода и кишата се разливаха навсякъде около него и бавно изпълваха стаята.

Запълзя напред, като избутваше по пътя си отломки, понесени от калната смес. Зрението му отслабваше. Умът му се замъгляваше. Спомни си за болката, както и за студеното тресавище, в което някога го измъчваше баща му, и бавно стана – нямаше да се предаде. Не и сега!

Продължи да си пробива път към бомбата. Стрелката на часовника се премести на „нула” и той стовари юмрук върху детонатора.

* * *

През прозорците на „Вояджър” Кърт се взираше в морето, което започна да просветва в познатото искрящо бяло. Знаеше какво ще се случи оттук нататък.

Обърна се назад към острова. От лагуната зад тях изригна вълна от енергия. Кърт видя кълбо от бялооранжев пламък. То се устреми напред, сякаш искаше да ги погълне, а после се разпадна също толкова внезапно, колкото се бе появило, като мехур, който се спуква на прекалено голяма дълбочина. Покрай тях отекна гръмовно ехо. Само след секунди тънък слой отломки и водни капки се изсипа върху „Вояджър” като зърна от градушка. Но нямаше огън, нямаше горещина. Морето не бушуваше разярено. Всичко бе тъмно и тихо.