Клайв Къслър - Часът нула

– Какво каза той? – попита Хейли и избърса сълзите от лицето си. – Какво ти каза?

– Тартар – отговори Кърт.

Тя го зяпна.

– Какво е това?

Кърт не беше съвсем сигурен, че е чул правилно думите на умиращия мъж, но дори и да беше, в тях просто нямаше смисъл.

– В древногръцката митология това е най-мрачното място в подземния свят – обясни той. – Затвор, построен от Хефест, в който държали титаните и всички, наказани от боговете. Според „Илиада” Тартар се намира толкова дълбоко под земята, колкото далеч над нея се намира небето.

– Как мислиш, какво се е опитвал да ни каже?

– Нямам представа – сви рамене Кърт и й подаде листовете. – Може би е решил, че ще отиде там. Или пък – добави той, като погледна мръсотията, праха и вонята, покрили клетника – може би оттам е излязъл.

Червени и сини светлини проблясваха по прочутите корабни платна на Операта, а останките от моторницата и овъгленият корпус на тъмносиния хеликоптер бяха осветени от ослепително бели лъчи на няколко прожектора. И двете машини лежаха там, където се бяха разбили. Останките им димяха и тлееха, докато пожарникарите продължаваха да изливат върху тях огромни количества пяна, за да предотвратят всяка възможност за повторно възпламеняване.

Зрелището привлече тълпи от зяпачи и откъм сушата, и откъм водата. Полицейска лента и заграждения държаха наблюдателите от брега на разстояние, но малките лодки, задръстили пристанището, бяха станали над сто. Камери и светкавици проблясваха в тъмното като светулки.

Скрит в сянката на една врата Сесил Брадшоу от Австралийската служба за сигурност и разузнаване, или АССР, оглеждаше човека, отговорен за цялото това разрушение.

В този момент един от сътрудниците му подаде някаква папка.

– Ужасно дебела е! – отсече Брадшоу. – Трябват ми само най-важните неща, а не всички подробности, които знаете за него, по дяволите!

Брадшоу бе нисък набит мъж в средета на педесетте. Имаше ръце на борец, дебел врат и късо подстригана коса. В известен смисъл приличаше на огромен булдог и обичаше да мисли за себе си като за такъв. „Мини на моята страна или се разкарай от пътя ми” беше една от любимите му фрази.

Сътрудникът му отговори, без да се замисли:

– Това са най-важните неща, сър. Ако искате, има още петдесет страници. Мога да разпечатам и тях.

В отговор Брадшоу изсумтя и отвори папката. Прегледа страниците отгоре-отгоре, за да види какво знае АССР за господин Кърт Остин от американската организация НАМПД. Имаше чувството, че разгръща страниците на поредица от приключенски романи, в които залогът е много висок. Преди да започне работа за НАМПД, Остин беше направил направил много успешна кариера в ЦРУ.

Брадшоу не знаеше що за странни капризи на съдбата са довели американецът точно в този момента на точно това място, но това беше щастлива случайност, от каквато АССР отчаяно се нуждаеше.

„Остин може да свърши работа – помисли Брадшоу. – Може да свърши работа, и то отлична!”

– Дръжте го под око – обърна се той към сътрудника си. – Ако наистина е толкова умен, колкото твърди тази папка, за нула време ще се опита да изтръгне информация от госпожица Андерсън. Ако го направи, доведете и двамата при мен.

– И защо да го правим?

Брадшоу го изгледа гневно.

– Да не би да си получил повишение, без аз да знам?

– Ъъъ… Не, сър.

– Ако продължаваш да задаваш глупави въпроси, никога няма да получиш.

С тези думи Брадшоу тръсна папката обратно в ръцете на сътрудника си и му обърна гръб.

Кърт седеше до Хейли, докато един лекар я преглеждаше.

Без да се интересува, че в момента тече преглед, един старши детектив от полицията в Сидни въртеше и двамата на шиш и ги обсипваше с въпроси за инцидента – Какво са видели? Какво са чули? Защо, за бога, са се намесили ?

– Само погледнете разрушенията – каза капитанът и посочи към унищожената фасада на Операта. – Извадили сте късмет, че залата е била празна.

Кърт наистина смяташе, че са извадили голям късмет. Но заедно с това смяташе, че не е имал друг избор освен да се намеси.

– А според вас какво трябваше да направя? Просто да ги оставя да стрелят?

– Според мен – започна детективът – е трябвало и двамата да си останете вътре, докато пристигнат спасителните екипи. Те са професионалисти.

Кърт го разбираше. Полицаите бяха като всяка друга група обучени професионалисти. Те смятаха, че никой не бива да им се бърка в работата. Кърт с радост не би се месил, ако можеже да избира дали да го прави или не, само че в тази ситуация нямаше избор. Освен това започваше да му се струва, че на сцената така или иначе е имало професионалисти, макар и различни от полицаите.