Клайв Къслър - Часът нула

– Боя се, че не – каза Кърт.

Въпреки че сам го предположи, не можеше да си представи как една-единствена дума може да бъде ключ към хаоса, в който се взираше.

– Ами лодката? – попита Брадшоу. – Видяхте ли нещо в нея, преди да изгори? Раница? Куфар? Компютър?

– Това ли е трябвало да ви донесат?

– Просто отговорете на въпроса.

– Не – каза Кърт. – Не видях нищо такова.

– Ами кормчията?

Мисълта на Кърт се върна към сцената на крайбрежния булевард.

– Помоли ме да го оставя и да помогна на другия. Нарече го Панос.

– И това ли е всичко?

– Ами, не може да се каже, че сме водили дълги разговори.

Хейли тъжно отклони погледа си, а Брадшоу въздъхна разочаровано.

– Благодаря, много ни помогнахте! – изсумтя недоволно той.

– Той ми спаси живота – изтъкна Хейли.

– Да – съгласи се Брадшоу и за пръв път в гласа му се появи нотка на помирение. После направи крачка към вратата. – Съжалявам, че се държах грубо, господин Остин, но проклетият ден беше направо ужасен. Наслаждавайте се на ваканцията си.

– Един момент – спря го Кърт.

Мисълта му се носеше обратно към случилото се. Не си спомняше в лодката да е имало някакъв багаж, не си спомняше и нищо друго, което да му е направило впечатление като необичайно, освен как Панос потръпна от болка, докато го извличаше от лодката. Спомни си странния ъгъл, под който бяха извити пръстите му, и как трудно вървеше. Имаше нещо странно в превитата му поза, докато се отдалечаваше от лодката. Нещо познато. Кърт беше виждал тази походка и преди.

– Той ли е бил информаторът ви?

Хейли понечи да каже нещо, но Брадшоу я спря.

– Стига! – отсече троснато Кърт. – Или искате да ви помогна, или не искате!

– И двамата мъртъвци бяха куриери – отвърна неохотно Брадшоу. – Носеха ни нещо.

– Знаете ли откъде идват?

Брадшоу поклати глава.

– Ако знаехме, нямаше да водим този приятен разговор.

– Предлагам да започнете да търсите под водата – каза Кърт, – защото човекът страдаше от ДКБ.

– ДКБ?

– Декомпресионна болест – поясни Кърт. – Азотни мехурчета в ставите. Причиняват ужасна болка и карат ­човек да се изгърби – ако пациентът изобщо може да върви, имам предвид. Получава се след продължително гмуркане надълбоко, последвано от прекалено бързо изплуване на повърхността. Обичайното лечение е сто процента кислород и престой в барокамера. Но откъдето и да е дошъл този човек, предполагам, че не е имал време да се подложи на лечение. Малко е трудно, когато се мъчиш да избягаш, за да спасиш живота си.

Брадшоу само дето не се изхили.

– Той току-що е бил претърпял злополука – правел се е на филмов каскадьор без колан или шлем. Най-вероятно е бил ранен при катастрофата.

– Да, но не куцаше – настоя Кърт. – Беше се привел като гърбушкото от Нотр Дам и не можеше да се изправи. Това са най-типичните прояви на болест, която разговорно се нарича „водолазна”.

Брадшоу сякаш обмисляше предположението на Кърт.

– Идеята ви не е лоша – каза накрая той, – но въпреки това грешите. Ето защо!

И австралиецът посочи към червеникавокафяво петно върху опръсканите с кръв листове. Под светлината на лампите в петното странно се преливаха всички цветове на дъгата.

– Беше покрит с това – продължи Брадшоу. – Всяка пора от кожата му, всяка нишка от дрехите му. Същото беше и с последния куриер, когото открихме мъртъв.

– Какво е това?

– Вид почва, нарича се палеозол – обясни Брадшоу. – Разпространена е в австралийската пустош. Не се среща под вода. Ако съвпаденията с другия куриер продължат, в нея ще открием смесица от тежки метали и различни токсини, включително следи от манган и арсеник. Което ни подсказва, че тези хора действат някъде в пустошта, а не в подводница.

– Може да е бил в езеро и да се е изцапал после – отбеляза Кърт.

– Някога били ли сте в пустошта? – попита Брадшоу. – Езерата там са предимно временни. Дори през дъждовния сезон – който, между другото, не е сега – са плитки и широки. Като вашето Голямо солено езеро.

Кърт се замисли.

– Не знам какво да ви кажа – рече той, – но съм готов да заложа репутацията си, че съм прав. Този човек е излязъл от голяма дълбочина, където е бил подложен на огромно налягане.

– Благодаря за мнението ви. Ще проверим предположението ви – каза учтиво Брадшоу и махна с ръка към изхода.

– Значи това означава да ти покажат вратата – подсмихна се Кърт.

Хейли изглеждаше така, сякаш с радост би тръгнала с него. Кърт вече гледаше по нов начин към нея – тя беше дама в беда и май имаше нужда от помощ. Отново се зачуди какво ли я свързва с Брадшоу.