Клайв Къслър - Часът нула

– Следващия път няма да се намесвам – отговори той. – Обещавам!

– Следващия път? – поклати глава детективът, затвори бележника и се отправи към следващия свидетел.

Останал за миг насаме с Хейли, Кърт я изгледа изпитателно.

– Ти си много смела жена.

Тя поклати глава.

– Не съм. Аз просто… Няма значение...

– Втурна се сред дъжд от куршуми, за да спасиш човек, когото никога не си виждала. Ако това не е смелост, тогава не знам какво е – сви рамене Кърт.

– И ти направи същото – не му остана длъжна тя.

– Така е – съгласи се той. – Но аз мислех, че хеликоптерът е вън от картинката. А ти завлече нашия човек зад онази саксия, въпреки куршумите.

Хейли отклони погледа си. Беше успяла да поизчисти лицето си, но кървавите петна по роклята й още стояха.

– Голяма полза имаше от това, няма що – въздъхна тихо тя. В гласа й се долавяше тъга – определено повече тъга, отколкото човек изпитва към непознат.

– Откога го чакаше? – попита внезапно Кърт.

– Какво имаш предвид? – стрелна го с очи Хейли.

– Седеше навън съвсем сама – започна Остин. – Веднага щом се появих, се опита да ме разкараш и да ме накараш да вляза отново вътре. Вероятно, защото не си искала да ти се пречкам, когато установиш контакт с приятелите ни от лодката. Най-вероятно са избрали обществено място, защото са мислели, че така е най-безопасно. Облякла си бяла рокля, така че да се забелязваш лесно, на фона на преобладаващите дрехи в черно и сиво за бала довечера. Седеше тук на стената, за да виждаш всеки, който приближава.

Хейли се опита да се усмихне, но усмивката й беше насилена.

– Или си ударил главата си много силно, или ти е развинтено въображението – опита се да вметне уж небрежно тя. – Тук съм заради конференцията. Семейство Мълдун са стари приятели на семейството ми. Избрах бяло, защото обичам да изпъквам, защото е лято и защото неотдавна чух, че бялото е новото черно.

Кърт сви рамене и извърна поглед.

– Може и да си права – каза студено той. – Може просто да ми е развинтено въображението. Кажи ми обаче, какво се случи с документите?

– Какви документи?

– Опръсканите с кръв листове, които стискаше вече мъртвият ни приятел, докато поемаше последния си дъх. Полицията изобщо не ни попита за тях. Аз и развинтеното ми въображение подозираме, че някой може да ги е взел, преди да пристигне полицията. Може дори да ги е дал на двамата цивилни, които хукнаха към нас, но спряха, когато видяха, че човекът вече е мъртъв.

Престорената усмивка изчезна, очите й се изпълниха със сълзи, готови всеки момент да рукнат. Кърт усети, че Хейли търси начин да му обясни какво става, да го накара да разбере.

– Не съм…

Но преди да успее да каже нещо повече, на стъпалата до тях се появи млад мъж в тъмен костюм. Сакото му се издуваше от кобур, а в дясното му ухо се виждаше миниатюрна слушалка.

– Не можахте ли да изберете по-подходящ момент? – измърмори недоволно Кърт.

Мъжът не му обърна внимание.

– Госпожице Андерсън, господин Остин, елате с мен!

При тези думи лицето на Хейли се изпъна, но тя пос­лушно се изправи. Кърт направи същото.

Две минути по-късно двамата се озоваха в една от сградите, които не бяха пострадали. Един от агентите, които по време на инцидента се бяха втурнали към тях, а после бяха спрели, ги въведе в съвещателна зала.

Вътре имаше двама мъже и една жена, които седяха около голяма маса и разглеждаха окървавените страници, като ги пипаха само с пинцети и ръкавици. Единият мъж снимаше листовете под ултравиолетова лампа. В ­отсрещния ъгъл втора жена работеше усърдно на лаптоп.

– Няма нищо за това – каза тя в отговор на някакъв въп­рос, който й бяха задали преди да влязат Кърт и Хейли. – Следващият абзац, моля.

При влизането на Кърт и Хейли цялата група замръзна.

Начело на масата стоеше набит мъж с навити ръкави и къса коса.

– Излезте! – изсумтя той към хората си.

„Шефът” – предположи Кърт. Не изглеждаше доволен.

Другите се размърдаха, оставиха това, с което се занимаваха, и един по един се изнизаха от стаята. Последният затвори вратата.

– Добре ли си? – обърна се здравенякът към Хейли.

– Не! – отвърна ядосано тя. – Убиват хора направо пред очите ми. Ти каза, че нищо такова няма да се случи.

– Мислех, че няма – отвърна мъжът.

Предположението на Кърт се оказа вярно. Тук имаше някаква уговорена среща, но ако се съдеше по поведението на Хейли, тя май не беше никакъв таен агент.

– Не искам да ставам груб – прекъсна ги Остин, – но някой няма ли да обясни на тъпия чужденец какво точно става тук?