Клайв Къслър - Часът нула

Картата се замъгли и се избистри отново. Многоцветното петно зае една четвърт от екрана.

Кърт се взираше в езеро. Езеро, което блестеше във всички оттенъци на дъгата, по-ярки, отколкото имаше право да бъде каквото и да било в природата.

Незабавно проумя какво вижда. А след това парченцата от пъзела бързо се наредиха. Разбра защо езерото е толкова ексцентрично цветно и проумя защо информаторът страдаше от ДКБ и същевременно по цялото му тяло имаше метални токсини.

Изглежда, че и той, и Брадшоу бяха прави.

Посегна към телефона, набра един номер и зачака отговор.

– Хайде, Джо! – прошепна нетърпеливо Кърт

На другия край на линията се чу щракване.

– Ало? – обади се сънен глас с американски акцент.

Джо Дзавала беше най-добрият приятел на Кърт, неговият най-предан и доверен съюзник, макар някои хора да биха използвали израза „съучастник в престъпленията”.

– Надявам се жените в Кеърнс да не са те изтощили – каза Кърт, – защото имам нужда от помощта ти.

Чу как Джо се прозя отсреща.

– Трябва да попитам: за какво става дума, за нещо опасно, незаконно или водещо до сериозни телесни повреди?

– Ако кажа „не”, ще ми повярваш ли?

– Най-вероятно няма – отвърна Джо. – Особено като се има предвид в какво си се забъркал там.

– Значи вече си научил?

– Естествено, от командния център оставиха съобщение. Но и без него няма как да пропусна новината – дават те по всички новини – обясни Джо. – „Си Ен Ен” съобщи, че „неназован американец е разрушил операта в Сидни.”

– Много остроумно! – въздъхна Кърт. – Жалко, че не изпълняваха „Увертюра 1812“ 1. Щеше да е страшен финал.

– А се оплакваше, че конференцията била скучна.

– Май съм сбъркал – призна си Кърт. – И така, искаш ли да участваш в купона?

– Ами – замисли се Джо, – утре по план трябва да се изфукам с новите ни регулатори на скоростите за гмуркане пред група репортери и почетни ученици от пети клас от Кеърнс като част от проекта „Големият бариерен риф”, но като се има предвид, че всички те задават едни и същи въпроси, май предпочитам да рискувам с теб. Какво искаш от мен?

– Тествахте ли регулаторите?

– Днес ги проверихме, бяха изправни.

– Идеално! – каза Кърт. – Опаковай ги и ги занеси на летището. Ще ти уредя чартърен полет.

– Готово! За какво са ни?

– Искам да проверя едно предчувствие – отговори Кърт.

– Знаеш, че можеш просто да го кажеш на съответните служби – напомни му Джо. – Остави озитата� да се оправят.

– Ако имах капка мозък в главата си, точно това щях да направя – съгласи се Кърт. – Но последният ми разговор с тях не мина добре. Мисля, че трябва не да им кажа, а да им покажа.

– Звучи логично – реши Джо. – И така, къде отиваме?

– Още не съм съвсем сигурен – призна Кърт. – Но ще разбереш, когато стигнеш до летището. Ще се срещнем на мястото, където отиваме.

– Знаеш, че можеш да разчиташ на мен – съгласи се Джо. – Hasta mañana, amigo! 2

– И още нещо – рече Кърт, преди Джо да е затворил. – Запази всичко чуто под сомбрерото си. Това не е операция, за която имаме разрешение от НАМПД.

1Тържествената „Увертюра 1812” е оркестрова творба от П. И. Чайковски, по повод победата на Русия в Отечествената война през 1812 г. Популярна с ефектното си звучене, в което участват хор, камбани, а на финала – оръдейни залпове. — Бел. ред.

2До утре, приятелю! (исп.) — Бел. ред.

Янко Минкозович стоеше в центъра на осмоъгълната стая. Осветлението беше мъждиво и слабо, температурата – под десет градуса. Въпреки това Янко беше плувнал в пот. Фактът, че влажността в стаята беше около сто процента, имаше значение, но истинската причина бяха страхът и нервността му.

Опитваше се да се овладее, но колкото по-дълго стоеше и мълчеше, толкова по-хаотични ставаха мислите му.

Всички, които бяха викани в тази стая, изпитваха огромно безпокойство. Тук живееше работодателят им – оттук управляваше като диктатор, оттук раздаваше правосъдие като съдия.

Янко знаеше това най-добре. Самият той беше водил тук мнозина против волята им, а после ги бе измъквал от стаята или осъдени на ужасно наказание, или мъртви.

Зад него стояха двама от гардовете, стиснали в ръце късоцевни вариации на американската пушка М-16.

В известен смисъл те бяха хората на Янко. Все пак той командваше охраната. Но предпочиташе да не ги поглежда. Те не бяха тук, за да го подкрепят – бяха получили нареждане да го доведат.

Срещу групата, загледан през прозореца в пълния мрак навън, работодателят им чакаше.