Клайв Къслър - Часът нула

– Вярно е – съгласи се Теро.

Младият мъж беше синът му, Джордж, главен проектант на последната версия на системата на Теро – оръжие, което буквално щеше да разтърси Земята чак до ядрото.

– Имаш право, сине – продължи Теро. – Какво искаш да направя аз?

– Няма причина да продължаваме да поддържаме тази станция – каза Джордж. – Трябва да я напуснем. Накарай Янко да остане и да я разруши. А после може да се присъедини към нас и да довърши другата си задача.

– Но тази станция ще ни помогне да причиним болката, към която се стремим – възрази Теро.

– Главната система на острова скоро ще започне да функционира – напомни му Джордж. – И тогава ще бъдем неуязвими. Трябва да преместим всичко ценно там.

– Кога ще е готова?

– След броени дни.

– Отлично! – грейна Теро. – Ти успя там, където мнозина други се провалиха. Скоро ще покажем на света, че е живял в невежество и тъмнина. Ще накараме държавите, които ни отхвърлиха, да си платят за това!

Младият мъж посърна.

– Не си ли съгласен?

– Не мислиш ли, че ако докажем, че системата работи и че можем да извличаме неограничена енергия от празнотата наоколо, това ще е достатъчно възмездие? Както и богатството, което ще ни донесе откритието, разбира се.

– Не! – отвърна гневно Теро. – Не е достатъчно! Съвсем не! Спомни си какво ни причиниха. Откраднаха ни всичко! Подиграха ни се и убиха сестра ти. Отпратиха ни така, сякаш сме чумави, изоставиха ни, за да умрем. Всички нации в света бяха съучастници в тези престъпления. Всички нации, на които бихме могли да помогнем.

Тонът на Теро се смекчи. Джордж открай време беше милостивият в семейството. Сестра му приличаше повече на баща си.

– Прекалено си снизходителен – обърна се към него Теро. – Аз не мога да си позволя милост. Няма да им подаря съкровището, което създадохме. Не и без да съм ги накарал да си платят скъпо.

Синът му го погледна и кимна неохотно.

– Трябва да тестваме системата – напомни му той. – Ако не успеем с фините настройки, нито едната, нито другата мечта ще се превърнат в действителност.

– Но само най-малките тестове – заяви Теро. – Светът трябва да остане в неведение, докато не настъпи часът нула.

Джо Дзавала стоеше на товарната рампа на летището в Кеърнс и наблюдаваше как завързват на платформата регулаторите, които бе донесъл, и как ги откарват към чакащия самолет.

Джо беше висок метър и седемдесет и осем, имаше тъмните изгарящи очи на майка си и якото телосложение на боксьор средна категория на баща си. Дзавала беше инженер и любител на пълнокръвния живот.

Смяташе, че животът е хубав, особено собственият му. Пътуваше по цял свят, преживяваше приключения, срещаше се с интересни хора и работеше по най-фантастични машини – високоскоростни лодки, експериментални подводници и от време на време по някоя летателна машина или кола. Плащаха му, за да си играе с любимите си играчки и то на фантастични и екзотични места.

За разлика от мнозина, които имаха работата на мечтите си, но не го разбираха, Джо напълно осъзнаваше този факт. Именно тази мисъл поддържаше на лицето му постоянна усмивка, а в походката му – бодрост, която обикновено се предаваше и на околните. Точно в този момент обаче личният му чар и бодрост не оказваха никакво въздействие върху едрия отговорник по товаренето на малкия самолет, който му бе изпратил Кърт.

– Това просто не може да бъде! – заяви мъжът за трети път, прелиствайки подробния списък на товара.

Джо носеше тъмен костюм, бяла риза и розова вратовръзка – нещо като прикритие, след като Кърт му каза, че НАМПД няма да участва официално в тази мисия.

– Какво да ви кажа... – подхвана Джо, имитирайки поведение на притеснен мениджър от среден ранг. – Трябва да се кача на борда. Такива са инструкциите: „Придружи предмета до мястото на доставка.”

Лицето на отговорника по товаренето се смръщи, а очите му се присвиха.

– Но пренасяте екипировка за гмуркане и две подводници за по един човек?

– Очевидно!

– До средата на пустошта?

– Наистина ли? – престори се на изненадан Джо.

Едрият австралиец кимна.

– Алис Спрингс е в червения център, приятелю. Все едно ще ги носиш до Сахара.

Джо се покашля и се запъна.

– Е, няма да се изненадам, ако точно това е следващата ми задача. Тази моя компания! Всички там сме малко луди.

Човекът въздъхна и подаде листовете на Джо.

– Е, добре, и бездруго са прекалено тежки, за да ги качим при останалата част от товара – каза той. – А няма да сваля половината товар, за да кача на борда една грешка.