Клайв Къслър - Часът нула

Докато пътуваха и Джо се преобличаше, Кърт му разказа за случилото се в Сидни и за странната си среща с Хейли Андерсън и Сесил Брадшоу от АССР.

– По дрехите на куриера са намерили полепнала червена почва. Брадшоу я нарече „палеозол”. Това е много стар и неплодороден вид почва, характерен за австралийската пустош. Тя е една от основните причини това място да е толкова пусто. А освен това по кожата му са открили, полепнала смес от токсични метали – онези, които обикновено присъстват при миньорски операции.

– Което отново сочи насам – довърши Джо.

– Точно така – съгласи се Кърт. – Проблемът беше в декомпресионната болест. Сигурен съм, че този човек страдаше от „водолазна болест“, но повечето езера тук са временни. А тези, които не пресъхват изобщо, са твърде плитки.

Той махна с ръка към заобикалящият ги пейзаж. Наоколо не се виждаше нищо друго освен пустош и прах чак до хоризонта.

– Но предполагам, че си открил, че тук някъде има място, където водата е едновременно и дълбока, и отровна – погледна го Джо.

Кърт кимна.

– Чувал ли си някога за Бъркли Пит?

Джо поклати глава.

– Това е открита медна мина в Монтана. Наводнила се, когато миньорите пробили прекалено дълбоко и от водопропускливите пластове започнала да се просмуква вода в околните скали. Минали години преди басейна на мината да се напълни, но при последната проверка водата била дълбока триста метра и продължавала да се покачва. Минералите придават на водата странен цвят – червеникавооранжево. Толкова е токсична, че когато преди няколко години там кацнало ято гъски, не успели да излетят – умрели почти веднага от отровите, на които били изложени.

– Интересно... – промърмори Джо. – Но не сме в Монтана, Тото.

– Не, не сме, Дороти�. Но се оказа, че озитата също си имат някоя и друга открита мина. Пустошта гъмжи от тях. И изглежда, че някои от тези мини са пълни с вода.

Джо кимна. Изглеждаше впечатлен.

– Готов съм да ти повярвам – каза той. – Достатъчно ли са дълбоки, за да предизвикат „водолазна болест“?

– Някои са по-дълбоки от Бъркли Пит.

– Може и да си на прав път – съгласи се Джо. – Но дори да е така, защо, за бога, някой ще отиде да се гмурка в отровно езеро?

– Не знам – отговори Кърт. – Но Брадшоу ми каза, че тези хора са заплаха за националната сигурност на Австралия. А една наводнена токсична мина притежава две качества, които може да предизвикат интерес у такива като тях.

– И те са?

– Първо – започна Кърт, – хората стоят настрана от токсични езера, дъното на които може да пропуска или да не пропуска отровен газ. И второ, водата там е толкова тъмна, че е трудно да се види през нея.

– Мислиш, че крият нещо в езерото? – попита Джо.

– И го крият много ефективно в технологизиран свят, бъкащ от сателити.

– Технически погледнато, това е свят, заобиколен от сателити – не се сдържа Джо и подкачи прителя си. – Но разбирам какво имаш предвид.

Кърт едва сдържа смеха си.

– Благодаря за гениалната редакторска намеса. Сигурен съм, че ще ни е от полза, когато засвистят куршумите.

След два часа пътуване по почти пустата магистрала двамата бяха на сто и шейсет километра от Алис Спрингс и се отклониха по един второстепенен път. През последните деветдесет минути не бяха срещнали жива душа.

Кърт хвърли поглед в огледалото. Зад тях се влачеше гъст облак прах, толкова плътен, че можеше някой да ги проследи от разстояние, без да го видят. Но ако някой наистина ги следеше, двигателят му щеше отдавна да се е задавил от тази пушилка.

Кърт намали. Бяха стигнали до процеп в телената ограда, която се точеше покрай пътя. След него се виеше едва забележима пътека, която водеше към невисоко възвишение.

– Трябва да е това.

Кърт внимателно вкара големия камион през дупката.

– Чакай, чакай! – спря го Джо. – Правилно ли съм разбрал? Нямаме представа какво става, идея нямаме в какво се забъркваме, но правим всичко това, защото някакъв нахален бюрократ не е харесал теорията ти, така ли?

– Да – кимна Кърт.

– Имаш сериозен проблем, amigo ! Страдаш от патологична нужда да доказваш, че винаги си прав.

– Това е най-малката ми слабост – отвърна Кърт, докато водеше уверено камиона към възвишението. – Проб­лемът не е, че не ми повярваха, а че дори не ме приеха сериозно.

Камионът стигна до хребета на възвишението. Пред тях се простираше огромна вдлъбнатина, пълна с тъмночервена вода. Някога това е било мината Тасман, но на триста и трийсет метра по-надолу миньорите пробили дъното в част с високо налягане на подпочвени води. Точно както в Бъркли Пит, Монтана, мината Тасман бавно се напълнила с отровна вода. Сега водата бе стигнала толкова високо, че от ръба на минния басейн я деляха само трийсетина метра.