Клайв Къслър - Часът нула

Мъжът се обърна, за да спре платформата с регулаторите, но преди да успее да изрече и дума, Джо обви ръка около масивните му рамене и се наведе към него с дружелюбно изражение.

– Слушай! – започна той. – Знам, че това е грешка. И ти знаеш, че е грешка. Но ако не изнеса лично оттук тези неща, целият ад ще ти бъде сервиран за закуска! – после пъхна в ръката му пачка австралийски долари. – За безпокойството – допълни Джо и потупа новия си приятел по рамото.

Отговорникът опипа парите с палец. Държеше ръката си ниско, за да не я видят, като играч, който крие картите си на масата за покер. На лицето му трепна усмивка. Днес беше прекрасен ден за заплата.

– Това наистина е загуба на време – измърмори той много по-мило отпреди. – Но пък кои сме ние, че да спорим?

– Точно това си мислех и аз – съгласи се Джо.

Отговорникът се обърна и подсвирна на хората си.

– Свалете другите платформи и качете тази. И побързайте! – изсумтя той. – Не ни плащат на час.

След като работниците се заеха с работата си, една млада жена излезе от офиса на чартърната компания и донесе на Джо бутилка леденостудена вода. Усмихна му се и на бузите й се появиха трапчинки. Очите й блестяха.

– Благодаря! – каза той.

– За мен е удоволствие, сър!

Тя му намигна и се обърна така, че дрехите й съблазнително очертаха тялото й. На Джо му се наложи да положи сериозни усилия, за да не тръгне след нея.

Все пак остана на мястото си и започна да обмисля ситуацията, в която се намираше. Беше свикнал да е покрит с масло и да човърка нещо с ръцете си. Никога не се беше виждал като човек, който надзирава другите как работят. Но докато отпиваше от студената вода и гледаше от сянката как работниците вадят тежките товарни платформи от търбуха на самолета и ги пренареждат на силното сут­решно слънце, започна да си мисли, че тази възможност всъщност никак не е лоша.

Джо пооправи вратовръзката си и погледна към усмихнатия представител на отдел „Обслужване на клиенти”.

– С това определено се свиква.

Няколко часа по-късно и на хиляда и седемстотин километра от летището Кърт Остин седеше в кабината на най-обикновен камион с товарна платформа и чакаше приятеля си. Той видя как самолетът „Каса-212“ се приземи на централната писта на малкото провинциално летище на Алис Спрингс.

Докато машината намаляваше и спираше, Кърт включи двигателя и подкара камиона напред. Наземният екипаж вече беше започнал да работи по самолета. Кърт излезе от кабината на камиона и се качи на товарната платформа. Включи хидравличния механизъм и наклони платформата, докато долният й край докосна земята като рампа. Едва успя да я застопори в това положение, когато наземният екипаж забута към него товарната платформа с регулаторите.

Кърт прикрепи отпред на платформата едно голямо дебело въже и използва лебедката на камиона, за да извлече товара горе. След като го застопори, изправи платформата и скочи на земята.

Само след секунда Джо Дзавала слезе от кабината на самолета в ушит по поръчка костюм и с очи, скрити зад слънчеви очила.

– Изглеждаш по-издокаран, отколкото беше последния път, като те видях – отбеляза Кърт.

– Сега съм в управата – отвърна важно Джо. – Трябва да се обличаме като преуспяващи хора.

Кърт се подсмихна. Двамата с Джо бяха приятели от години. Запознаха се в НАМПД и откриха, че са сродни души, готови да правят каквото и да било, вместо да седят и да скучаят. Наричаха ги размирници и странни елементи и ги бяха изхвърляли поне от двайсет бара, макар и не през последната година. Но в напрегнатия и опасен свят, в който работеше НАМПД, нямаше по-добри от тях в умението да запазят хладнокръвие при всякакви обстоятелство и да свършат работата си перфектно, въпреки всички пречки, с които се сблъскваха.

– Между другото – подхвърли Джо, – дължиш ми петстотин долара.

Кърт се спря до вратата.

– За какво?

– Трябваше да смажа релсите, за да докарам тук нещата, които искаше.

Кърт отвори вратата и се качи в кабината.

– Нали си в управата? Пиши го в сметка „Служебни разходи”.

Джо се качи от другата страна.

– Ти си моята сметката „Служебни разходи” – не му остана длъжен той. – А сега защо не ми кажеш какво правим в най-сухата пустиня с цял камион оборудване за гмуркане?

– Ще ти обясня по пътя – отговори Кърт и запали двигателя. – Нямаме време за губене.

Скоро камионът напусна летището и пое на запад, вън от Алис Спрингс и навътре в пустошта.