Клайв Къслър - Часът нула

Кърт подкара камиона по рампа с наклон, която се виеше покрай ръба на минния басейн и слизаше надолу към водата. За негова изненада там вече бяха паркирани няколко превозни средства – четири покрити с прах големи джипа и два джипа вранглер. Изглеждаха нови. Тъмните прозорци и цветовете им просто крещяха „правителствен автомобилен парк”.

– Изглежда са те приели по-сериозно, отколкото си мислиш – отбеляза Джо.

Кърт сложи крак на спирачката, камионът се люшна и спря. В случващото се пред очите им имаше нещо странно. Отне му миг, преди да разбере какво.

– Кои са те? – попита Кърт.

Джо поклати глава.

Превозните средства бяха шест, паркирани под странен ъгъл. Две от тях бяха с отворени врати, а трето – с вдигнат заден капак. По отровния бряг бяха пръснати купища оборудване, сякаш се извършваше някаква работа. Но никъде не се виждаше и едно човешко същество.

Кърт огледа езерото и около него. Не се виждаше никой.

– Може да са ги отвлекли извънземни – предположи Джо и погледна към небето.

Кърт го стрелна с очи.

– Не се шегувам – оправда се Джо. – Чел съм за НЛО. Забелязват ги из цяла Австралия. А това място е точно от онези, които извънземните обичат да посещават.

– А аз да не си взема станиолената шапка� – измърмори Кърт.

После погледна надолу към паркираните коли и си помисли за умрелите гъски, открити край Бъркли Пит. Запита се дали шофьорите и пътниците не са вдишали някакъв отровен газ.

Отвори капака на малко отделение за багаж между двете седалки. В него имаше две изправени кислородни бутилки с размери на голям термос. До тях лежаха две маски и измервателен уред, който проверяваше токсичните нива на сто и седемдесет различни преносими по въздуха отрови.

– Австралийската агенция за защита на околната среда е обозначила това място като опасно – каза Кърт, – но само във връзка с нивото на водата. Въздухът би ­трябвало да е чист. Помислих си обаче, че малко предпазливост няма да ни навредиа.

Кърт извади уреда и го включи, а Джо провери налягането на бутилките.

Кърт открехна прозореца точно толкова, колкото да мушне накрайника през процепа. След трийсет секунди светна зелена светлина.

– Въздухът не е замърсен. По-чист е дори от въздуха в Лос Анджелис през лятото.

– Няма да е зле да продължим с проверките – подметна Джо.

Кърт кимна и свали крака си от спирачката.

Големият камион започна бавно да се спуска по дългата рампа. Когато стигна до равния участък и до паркираните коли, Кърт намали и спря зад тях.

Вторият зелен проблясък от анализатора за въздух му вдъхна увереност.

Той отвори вратата. Посрещна го мъртвешка тишина. Нямаше вятър. Нямаше птици. Нямаше насекоми. На отровения бряг не растеше нито стрък трева, дори някой упорит плевел.

– Доста е потискащо – прошепна Джо.

– Имам чувството, че сме на Луната – съгласи се Кърт, сложи анализатора за въздух на колана си, взе една от малките кислородни бутилки и излезе от камиона.

Докато Джо на свой ред слизаше от камиона, Кърт предпазливо се запъти към най-близкия джип. Задният капак беше вдигнат. Няколко карабини стояха недокоснати в стойка за пушки, а в кутия наблизо имаше спретнато сгънати непромокаеми якета, на които с големи букви пишеше: „АССР”.

– Изглежда, че са смятали да нападнат неочаквано – прошепна той.

– Тук има цяла партида тестови тръби – провикна се Джо, който се бе приближил до един от джиповете. – Някои от тях са пълни с вода. Според мен са вземали проби. Другото е сонарно оборудване. Може би са влезли в езерото?

Кърт се огледа. Отровното езеро изглеждаше съвсем неподвижно. Небето се отразяваше в повърхността му като в прозорец от тъмно стъкло. Кърт се зачуди дали хората от екипа на АССР не са някъде вътре.

– Не биха влезли всички наведнъж – каза си той. – Не и ако са имали избор.

Край ухото му избръмча муха – първият признак на живот, който срещаха, откакто приближиха отровното езеро. Мухата мина бързо покрай него и отлетя някъде в далечината. По слепоочието на Кърт потече струйка пот.

Той отново погледна към ръба. Не видя нищо. Нищо не се движеше, нямаше никакви признаци на борба. Нещо не беше наред.

Кърт взе една пушка от стойката и пъхна вътре пълнител, като се стараеше да не вдига шум.

Приближи и Джо.

– Мислиш ли, че някой ги е нападнал неочаквано?

– Ако е така, значи е било най-чистата засада на всички времена – отговори Кърт. – Някъде да виждаш дупки от куршуми? Кръв?