Клайв Къслър - Часът нула

– Няма да се предам! – отсече той.

– Не можеш да се съпротивляваш! – възрази капитанът.

Изстреляните трасиращи куршуми профучаха покрай „Рама” и проблеснаха в мрака. Това притесни руснака, но не промени решението му. А после австралийците изстреляха „снаряда”.

– Ракета!

Командосите и екипажът на мостика се хвърлиха на палубата точно когато снарядът озари света пред тях и прелетя покрай прозорците.

– На косъм беше – промълви капитанът.

– Те не биха стреляли с ракетни снаряди по бракониери – настоя един от командосите. – Сигурно знаят, че сме тук и какво сме направили. Ако не спрем, всички ще загинем.

– Не можем да се съпротивляваме – повтори виетнамският капитан. – Но след като се качат на борда, можете да преговаряте. Дипломатически имунитет. На това ще се позовете. Но само ако сте живи.

Главният командос не беше убеден, че капитанът тълкува правилно Закона за международното морско право, но реши, че за него ще е по-добре да се предаде, отколкото да се сражава. А така имаше и по-голям шанс да оцелее.

– Прави каквото казват – съгласи се неохотно той.

На мостика на „Джемини” Гамей чакаше нап­регнато. Ако блъфът им не дадеше резултат, щяха да са принудени да рискуват и да предприемат опасна маневра за абордаж насред бурята.

Тъкмо се канеше да отправи още една заплаха по високоговорителя, когато радиото изпращя.

– Тук моторен кораб „Рама” – заговори глас на английски със силен акцент. – Ще намалим скоростта до седем възела и ще позволим на хората ви да се качат на борда.

Над мостика се надигна ликуващ вик, а Гамей побърза да предаде съобщението на останалите.

– Добра работа, командир Уолъби! – похвали я капитанът.

Тя се усмихна. Сега качването на борда на „Рама“ щеше да е само рисковано, а не безразсъдно смело до безумие.

– Това е мина! – прошепна Кърт сам на себе си.

Беше открил участъци, които бяха разкопани, а камъните – изнесени; беше видял конвейрна лента, натоварена с дребен чакъл, както и редица от тръби по стената, в които навярно имаше скрити електрически жици. Беше намерил кирки, пневматичен чук и ръчни колички.

Не знаеше как така на остров Хърд има скрита мина, но в момента това нямаше значение. Интересуваха го само две неща – да намери Джо и Хейли, ако бяха живи, и на всяка цена да спре Теро.

Той изхлузи тежкото яке, прибра го и пак сложи раницата на гърба си. Тръгна по тъмния тунел с ръка върху конвейрната лента и с наведена глава, за да избегне всякакви опасни оголени скали, които най-вероятно нямаше да види, преди да е станало късно.

След като подмина още няколко участъка, разкопани докрай, стигна до едно по-голямо помещение, слабо осветено от две голи крушки.

Конвейрната лента свършваше тук, до група големи машини, предназначени да разбиват и отсяват чакъла. И преди беше виждал подобно оборудване. Намираше се в подземна диамантена мина. Ненадейно му стана ясно с какво Теро финансира операцията.

В дъното на помещението видя врата и се запъти към нея. Точно когато посегна към дръжката, вратата се открехна. Кърт отстъпи назад и вдигна пистолета. В помещението влязоха трима мъже.

– Не мърдайте! – изръмжа Кърт.

Мъжете застинаха на място. Последва неловка пауза, като между хора, които са се озовали в задънена улица. Кърт можеше да ги застреля и тримата, но без заглушител изстрелите щяха да отекнат в цялата пещера и хората на Теро щяха да дотичат веднага.

Мъжете се взираха в пистолета, а Кърт ги оглеждаше изпитателно. Вместо огнестрелно оръжие мъжете носеха заострени пръчки от необработен метал. Двама от тях изглеждаха почти вцепенени. Третият бе също стъписан, но като че ли беше по-спокоен.

– Оставете оръжията си на земята – каза Кърт и добави: – Безшумно!

Тримата се подчиниха.

Кърт кимна към една от машините за раздробяване на камъни.

– Ето там.

Мъжете се затътриха към машината. Кърт се дръп­на по-надалеч, в случай че решат да направят нещо необмислено.

– Ще завържа двама от вас за тази машина – каза им той. – Който не иска да прекара нощта тук, може да ме заведе при Теро.

– Да те заведе при Теро ли? – попита единият. Говореше с южноафрикански акцент.

– Кой е Теро? – в гласа на втория се долавяше ирландска напевност.

– Този, който те доведе тук – обясни южноафриканецът.

– Тихо! – заповяда Кърт. – Кой от вас иска да ми покаже пътя?

Тримата мъже се спогледаха, сякаш объркани от въпроса.