Клайв Къслър - Часът нула

– Защо да те водим там? – попита третият.

– Защото имам среща – обясни Кърт – и не искам да я пропусна.

На лицата им отново се изписа объркване. Очевидно саркастичният хумор не беше най-силната им страна.

– Имаш предвид, кой от нас е готов да дойде с теб и да умре пръв? – реши да уточни южноафриканецът.

Кърт го зяпна. В тези думи нямаше никакъв смисъл.

– За какво говориш?

– А ти за какво говориш? – попита на свой ред южноафриканецът.

Кърт се почувства така, сякаш се намира в „Зоната на здрача”. Отново погледна към тях. Мъжете бяха покрити с мръсотия и облечени в парцали. Оръжията им бяха примитивни. Ненадейно всичко му се изясни.

– Вие тримата сте миньори – каза той – и се опитвате да избягате. Чия беше идеята?

Двама от тях посочиха към ирландеца.

– Плъхове издайници! – измърмори той. – И двамата!

На лицето на Кърт грейна широка усмивка.

– По-скоро три слепи мишлета – отговори той. – Въп­росът е следният: къде смятахте да избягате?

Започна да разпитва миньорите и скоро научи имената им, както и малко за операцията. Масинга, южноафриканецът, беше в мината от самото начало.

– Преди осем месеца откраднах ключ от един пазач – обясни той. – Но той така и не съобщи, че го е загубил, защото Теро щеше да го убие.

– Много си търпелив, щом си се сдържал да не го използваш веднага – отбеляза Кърт.

Девлин, ирландецът, се обади:

– То си му е по наследство.

Масинга се усмихна.

– Надявах се да дойде ден, в който бягството ще означава нещо повече от това да умра навън в студа. Девлин казва, че е дошъл с кораб. Казва, че знае как да стигне до него.

– Неприятно ми е да ви съобщя – каза Кърт, – но сте поели по грешен път. Тук няма нищо друго освен разкопани тунели.

Другите двама затворници погледнаха заплашително към Девлин.

– Така става, като ме слушате – оправда се той. – Тук съм само от два дни...

– Как изобщо стоят нещата с тази мина? – продължи по същество Кърт. – Не си спомням Теро да има какъвто и да било опит в минното дело.

– Има си хора за това – обясни Масинга. – Макар че отношенията му с надзирателите са доста конфликтни. Държи ги на къса верижка и от време на време я дърпа, но общо взето ги е оставил на мира. Те ни командват и продават диамантите. Теро им позволява да задържат част от тях – така поне чух.

– Робски труд – измърмори Кърт. – Чудесен начин да увеличиш печалбите.

– Ние умираме, а те водят още хора – добави Масинга. – Отвличат ги или ги подмамват.

Кърт разбра. Това беше още една причина да извадят Теро от бизнеса, но в момента това беше по-маловажно от спасяването на Австралия.

– Да са довеждали нови хора през последните няколко часа? – попита той.

– Конкретен човек ли търсиш? – не сдържа любопитството си Девлин.

– Дойдох тук с неколцина приятели – обясни Кърт. – Хората на Теро ни нападнаха. Разделиха ни. Мисля, че най-вероятно са ги заловили.

– Това не е хубаво – каза Масинга. – Теро ще ги изтезава, докато не поддадат или не умрат.

Кърт огледа изпитателно лицето му. Носът му очевидно е бил чупен някога, а назъбеният белег, близо до ухото му, беше следа от груба, причинена с голяма сила травма.

– Предполагам, че знаеш къде ще се случи това.

– Знам – потвърди Масинга.

– Искам да ми покажеш.

– Това означава да се върнем в средата на този лабиринт – обади се третият мъж. – Никога няма да успееш да минеш покрай хората на Теро.

– Може и да не успея – поправи го Кърт – но ще опитаме. Вие всички идвате с мен!

– Мен ме устройва – съгласи се Девлин. – Имам да уреждам сметки с един от тях.

– И аз – присъедини се Масинга.

– Мен просто ме завържете за машината – каза третият. – Ще ви изчакам да се върнете.

Кърт го изгледа заплашително.

– Каква е разликата? Трима срещу трийсет или четирима срещу трийсет? Все едно е. Изобщо не ви трябвам.

Всъщност мъжът беше прав. Но на Кърт му хрумна друга идея.

– Колко затворници има долу?

– Шейсет-седемдесет... – отговори Масинга.

– А колко от тях биха се зарадвали да си отмъстят?

– Поне шейсет-седемдесет! – усмихна се южноафриканецът.

– Следващата ни спирка са жилищните помещения.

Джо и Григорович все още бяха в стаята за ­разпити и се потяха на температура, която навярно бе поне трийсет и седем градуса. По лицето на Джо се стичаше пот и капеше по носа му и той не можеше да повярва в цялата ирония на ситуацията.

– Само преди час си мислех, че ще умра от измръзване.