Клайв Къслър - Часът нула

– Мислех, че разумът може да надделее – продължи Джордж.

– Все още може – потвърди тя.

– Не – отговори тъжно той. – Те пак дойдоха, за да ни убият. Сега единственото, което може да ги задържи настрана, е да им покажем, че разполагаме с неудържима сила.

Хейли трябваше да мисли бързо.

– Мога да преговарям с тях от твое име – предложи тя, стиснала гладката му ръка. – Американците вече ви обещаха амнистия – излъга Хейли. – Трябва само да се върнете в Щатите заедно с тях.

– Амнистия ли?

– Да – потвърди тя. – За теб и за баща ти – добави тя. Правеше всичко възможно, за да държи личността на Джордж съсредоточена и в контрол.

– Защо са го направили?

– Боят се руснаците да не се докопат до оръжието.

– Те работят с руснаците! – викна яростно Джордж.

– Не! – увери го Хейли. – Руснаците ни отвлякоха. Искат да ви убият. Но ако ми дадеш радио, мога да повикам помощ.

Джордж се поколеба.

– Сигурна ли си?

– Обещавам! – отговори тя. – Само ми дай възможност да го докажа.

За един дълъг миг той остана загледан в нея, сякаш обмисляше думите й.

– Нали затова се свърза с мен? – добави тя. – Нали?

Най-после той кимна.

– Ела!

Поведе я покрай редица контролни табла и спря пред последното.

Хейли видя защо. На пода лежаха проснати няколко мъже и две-три жени. Носеха окървавени лабораторни престилки. Някой ги беше застрелял.

– Татко, какво си направил?

Хейли се помъчи да си поеме въздух.

– Трябва да побързаме, Джордж!

Теро се поколеба и наклони глава на една страна.

– Какво имаш предвид? Как така са били предатели? – обърна се той към въздуха.

Хейли разбра какво се случва.

– Не, Джордж! – викна тя. – Не говори с него!

– Те работеха за теб! – каза остро той, сякаш спореше с баща си. – Построиха това за теб!

А после го обгърна странно, подобно на транс ­мълчание и Хейли почувства, че се двоуми.

– Остани с мен!

Теро се поколеба, размърда се тромаво и пусна ръката й.

– Джордж? – попита тя.

– Не – каза тихо той.

– Джордж?

– Не!

Този път изрева думата в лицето й. Очите му изведнъж станаха сурови, той я сграбчи с дясната си ръка за гърлото и я блъсна в стената. Силата на удара я зашемети. Ръката на Теро притисна трахеята й и цялата кръв сякаш се оттече от мозъка й.

– Моля те… – изохка тя, призоваваше другата страна на съзнанието на Теро. – Моля те!

Той я пусна и тя се свлече на пода до купчината тела.

– Как смееш да настройваш сина ми срещу мен!

– Не съм – успя да изхрипти Хейли. – Ние само… се опитвахме да помогнем.

– Не ми трябва помощта ти! – кресна Теро. – Нито пък помощта на сина ми. Ще поваля света на колене. След като видят какво ще направя с Австралия, няма да има нужда от преговори! Ще ме молят за милост!

Той отстъпи назад към контролния панел и премести главния превключвател на „включен”. Хейли чу как тежката електрическа верига се затваря, а големите генератори в другата стая се включват. Светлините около тях отслабнаха значително, а после започнаха отново да се усилват.

Скоро генераторите забръмчаха, започнаха да се въртят и пронизителният звук достигна връхната си точка.

– Не! – замоли се Хейли. – Моля те, не го прави!

– Толкова се радвам, че си тук! – изкрещя Теро. – Дори няма да чакам да удари часът нула. Ще ги накажа веднага. А ти ще стоиш до мен и ще гледаш как унищожавам тези, които ме преследват.

В сферичната пещера механизмите забучаха. Огром­ната конструкция от обикновени и електрически тръби започна да се накланя. Оръдието се обърна бавно. Тракаше като увеселително влакче, което влачат по стръмните релси към мястото, откъдето го пускат.

Хейли почувства, че й се завива свят, когато видя как оръдието бавно се завърта в нова позиция – позиция, от която щеше да насочи изкривяваща вълна през земната кора право към неактивния рифт в австралийската пустош.

Кърт и тримата му нови другари се промъкнаха през няколко отсечки на тунела, които свързваха различни разкопани от миньорите участъци, и накрая се спряха пред центъра, в който се намираха жилищата на затворниците.

На всеки пет-шест метра имаше ниша със стоманена врата. В дъното на коридора имаше бюро, от което един единствен пазач уж гледаше центъра.

– Как минахте покрай него първия път? – попита Кърт.

– Изчакахме го да отиде до тоалетната – отговори Масинга.

– Освен ако цяла нощ не се е наливал с кафе, мисля, че нямаме време да повторим същото. Бъди готов да използваш този шперц.