Клайв Къслър - Часът нула

Теро се опитваше да се съсредоточи върху началната процедура. Нямаше време за слабостта на сина си.

– Мога да ви измъкна оттук! – не се предаваше Хейли. – И двамата! Можете да изпълните мечтите си по мирен начин. Всъщност искате точно това, нали? Знаете, че така е правилно!

Теро беше объркан. Синът му го подканяше да премисли.

– Татко, мисля, че…

Стаята се разтресе от кънтяща експлозия, която дойде някъде от дълбините на пещерата. Съзнанието на Теро се проясни. Алармата, експлозията... Нападаха ги!

Когато вдигна глава, Джордж беше изчезнал. Навярно бе избягал някъде.

– Страхливец!

– Моля те! – извика Хейли.

– Тишина! – изрева Теро. Нямаше време да се тревожи за сина си. Трябваше да нанесе удар, преди да бъде прик­лещен и погребан както стана последния път в Ягишири. Никой не можеше да го спре. Щеше да накаже света заради всичко, което му причиниха.

– Ако го направиш – не спирше Хейли, – те ще разберат къде си. Ще дойдат тук и ще унищожат това място заедно с теб.

Теро я погледна и пристъпи по-близо.

– Разбира се, че ще дойдат – рече бавно той. – Но няма да ме намерят. И ще взема това, с което ме заплашиха, за да го използвам срещу тях.

Той посочи към предмет, облегнат на стената. Руското куфарче бомба. Можеше да я използва и да заличи някой враг от лицето на земята, или да я продаде за милиони.

Хейли се втренчи в куфарчето и Теро видя страха в очите й. Това му достави удоволствие. Върна се при контролното табло и включи интеркома.

– Янко! – изкрещя той. – Какво става?

– Нападат ни! – отговори Янко. – Трябва да са били…

Краят на изречението бе заглушен от изстрели.

– Янко?

– Освободили са работниците! – изкрещя Янко. – Долу има бунт. Много повече са от нас.

– Доведи хората си тук! – заповяда Теро. – Можем да ги отблъснем от контролната зала.

– Веднага ги пращам! – отговори Янко. Думите му бяха прекъснати от втори залп.

Теро отново насочи вниманието си към енергийната мрежа. Показателите бързо се покачваха. Веднага щом индикаторите светнаха в зелено, той въведе началната поредица и през пещерата от другата страна на ­прозореца започнаха да трепкат първите искрящи светлинки.

Теро гледаше случващото се като хипнотизиран и не видя как Хейли Андерсън се промъква зад него.

Тя се хвърли напред и стовари юмрук в лицето му, но там почти не му бяха останали нервни очертания и Теро не усети болка. Разярен, той замахна и блъсна главата й в таблото. Хейли припадна.

За миг Теро изпита угризение, но бързо му мина. Тя си го заслужаваше. Поредната предателка!

Приближи се до прозореца. Сферата вече се беше зас­топорила, насочена към мишената – Австралия. Системата започна да черпи енергия от полето на нулевата точка.

Оставаше съвсем малко време.

Ураганът набираше сила. Пол и хората от екипажа на НАМПД едва успяха да се качат на борда на моторния кораб „Рама”. Но щом се озоваха там, всичко тръгна по-гладко. Бързо стигнаха до мостика и поеха командването на кораба.

После виетнамският капитан ги заведе в лазарета, където държаха капитан Уинслоу и четиримата моряци от екипажа на „Орион”. В лазарета бяха и няколко от руските командоси, повръщащи и обезводнени.

– Вземете оръжията им! – обърна се Пол към началника на групата от „Джемини”.

Докато хората му сменяха дървените пушки с истински, Пол усети как несигурността от последните няколко часа се заменя от усещането, че вече държи нещата под контрол.

Запъти се към капитан Уинслоу, който го изгледа странно.

– Пол? – попита той и погледна нашивката с австралийския флаг на ръкава му. – Да не си си сменил работата?

– Нещо такова – промърмори Пол. – „Джемини” е наблизо, чака да ни се притече на помощ, ако се наложи. Какво е станало тук?

Уинслоу разказа за потъването на „Орион” и как ­руснаците ги бяха спасили, а след това похитили.

– Как успяхте да установите контрол над кораба? – попита Пол.

– Ами, не успяхме, не виждаш ли?

– Но през последните трийсет часа този кораб се е движил по маршрут, който очертава формата на съзвездието „Орион”. И това не може да е съвпадение – възрази Пол.

Уинслоу се усмихна.

– Кърт – обясни той. – Накара руснаците да се въртят като пумпали. Да обикалят на зигзаг наоколо. Каза, че го правел, за да не издава предварително местоположението на Теро. Кой би помислил, че в същото време е изпращал сигнал!

– Къде е той? – попита Пол. – Не го намерихме никъде.