Клайв Къслър - Часът нула

Извади фенерчето от джоба си, покри го и го включи, като внимаваше изпод ръкавицата му да се измъкне само тънък лъч светлина.

Колоната беше висока около три метра. На няколко метра от нея имаше втора, висока около метър и двайсет. А на десетина-петнайсет метра от нея зърна още три.

Кърт угаси фенерчето и се отправи към по-ниската колона. Върхът й беше кух и приблизително кръгъл. Поривите на вятъра изтръгваха от него глух звук, сякаш някой духаше в гърлото на отворена бутилка с вино.

Кърт се наведе и надникна във вътрешността на ледената тръба. Беше широка колкото улична шахта в голям град. Кърт погледна надолу, но не видя нищо друго освен тъмнина. Не усети силен мирис нито на храна, нито на мазнина. И въпреки това чувстваше, че отдолу се надига топлина, която облива лицето му. След толкова много часове под поривите на ледения вятър усещането бе почти сюрреалистично. А освен това беше и влажно.

Кърт постави ръка на ръба на колоната и отчупи едно парченце. Лед, при това не много дебел, но почернял от сажди. Започна да разбира какво вижда.

Преди няколко години беше посетил Исландия и беше видял подобни неща близо до геотермалните пукнатини по склоновете на планини с действащи вулкани. Затопленият въздух отвътре се издигаше към повърхността и носеше със себе си влага, част от която се охлаждаше и замръзваше почти веднага след смесването си с ледения въздух отвън. Бавно, като корали, изграждащи рифове, или като хидротермалните шахти в дълбините на океана, замръзналите водни изпарения създаваха коминоподобни тръби. Тъй като представляваха просто тънки листове лед, често рухваха под напора на бурните ветрове. Но стига шахтата да бъде активна, израстваха отново.

Кърт рискува и включи фенерчето за още един бърз поглед, който насочи надолу в отвора.

Не видя нищо. Усети горещина, но не и миризмата на сяра, както можеше да се очаква, ако шахтата беше вулканична.

Извади запалката си „Зипо” и един от мазните парцали. Вдигна запалката към него и го запали, като го пазеше с ръка. Изчака около една трета от него да пламне. После го пусна в тръбата.

Парцалът се понесе през тъмнината като малък метеорит. При преминаването си осветяваше гладките стени на тунела, а накрая се удари в нещо и спря.

Докато парцалът гореше, Кърт успя да види ­очертанията на решетка. Коминът не беше вулканичен – беше създаден от човек и предназначен да отвежда нагоре топлина, дим или нещо друго нежелано долу. Значи водеше до бърлогата на Теро. Просто трябваше да води!

Кърт бързо приготви въжето. Сред леда и камъните в страничната морена намери удобно място и заби три скоби, за да закрепи здраво въжето. Нямаше нито предпазен колан, нито време да измайстори нещо, но това нямаше значение – щеше да слезе с двойно въже и да контролира спускането, като се подпира с ръце по стените.

Той пусна въжето и прекрачи над ръба. Коминът беше тесен. Не виждаше почти нищо освен ботушите си. Шест метра по-надолу ледът изчезна и коминът се поразшири. Кърт продължи да се спуска. Когато краката му се удариха в решетката, прецени, че е изминал около трийсет метра.

Той се притисна към едната стена на комина и заоглежда металната решетка. На около три метра под нея се виждаше сивокафяв под. Не чуваше звук от движение.

Скочи леко нагоре-надолу, за да провери здравината на решетката. При третия подскок усети, че решетката поддава.

– Време е да слизаме – измърмори си той.

Прокара въжето през една от пръчките и го завърза. После подскочи силно и решетката се изтръгна от мястото си.

Скални отломки се посипаха по пода със звук, не по-висок от шепот. Кърт и тежката решетка останаха увис­нали на въжето.

Кърт внимателно снижи и себе си, и нея и слезе на пода съвсем безшумно.

Ето че влезе!

Къде точно се беше озовал – това бе вече съвсем отделен въпрос.

Пол Траут стоеше на мостика на „Джемини”, който пореше вълните с пълни сили, устремен към моторния кораб „Рама”.

След като приключи с лъкатушенето във формата на съзвездието Орион, “Рама“ се бе отправил на североизток и през последните осем часа „Джемини” летеше с пълна скорост, за да го пресрещне. Ето че най-после се бяха приближили толкова, че да се разберат с викове.

– Мислиш ли, че ще успеем да се справим сами? – попита Гамей, застанала до Пол.

– Поне имаме шанс – отговори той.

Би предпочел да разполагат с малко подкрепа, но тази част на океана, в която се намираха, бе толкова изолирана, че на хиляда мили разстояние нямаше нито един военен кораб, нито пък някой от съдовете на бреговата охрана.