Клайв Къслър - Часът нула

– Много ми е мъчно за Теса – каза тя, – но се радвам, че ти и Джордж сте живи. Как успяхте да оцелеете след експлозията?

– Бях започнал работа по нова теория – обясни Теро. – Помислих, че вълната може да е по-стабилна, ако използвам не куполовиден, а сферичен проекционен апарат. Тъкмо бяхме започнали разкопките, когато започна стрелбата. Двамата с Джордж се изплъзнахме и се затворихме вътре, а нападателите застреляха всички останали.

Тя го погледна занемяла.

– Не можехме да направим нищо – каза тихо Теро.

– Знам – съгласи се тя. – Разбирам!

За миг той я изгледа гневно, преди да продължи:

– След края на стрелбата настана тишина. Тогава отворихме вратата и само след секунди започнаха експлозиите. Бях тежко обгорен, но Джордж почти не пострада. Той се грижеше за мен, докато накрая успяхме да се доберем до болница. Платихме достатъчно, за да не се разчуе. Бях­ме се спасили и не исках да ни открият. Но не можех­ме да останем дълго там. Трябваше да намерим място, където да сме в безопасност.

– И сте дошли тук?

– Отначало не – отговори Теро, – после дойдохме тук. Трябваше ни място, където никой никога да не може да ни открие. Място с предимства. Тук разполагаме с геотермална енергия. Тюлените, птиците и рибните пасажи ни осигуряват храна. А познанията ми по география се оказаха неоценими, когато открихме диаманти – редици кимберлитни тръби, достатъчно богати, за да финансират операциите ни, след като парите, които ни даде Токада, свършиха.

– Защо просто не вземеш парите и не избягаш? – попита тя. – Живей си живота. Вече пожертва толкова много.

– Какъв живот?! – изкрещя той. – Където и да отидем, ни преследват! Прокудени сме тук колкото от необходимостта да работим, без никой да ни се меси, толкова и от тяхната ревност и омраза. Разбираш ли!? Светът не искаше да го озари моята светлина. Затова сега ще ослепя и ще изгоря всички!

Хейли обмисли опасната ситуация, в която се бе озовала, и очевидната лудост на Теро. Реши, че ще е по-доб­ре да почетка егото му.

– Светът е пълен с ревниви глупаци – каза тя. – Но няма ли да е прекрасно да им докажеш, че грешат, и да забогатееш, вместо да започнеш война, която ще доведе до още смърт?

– Каква полза от богатството има човек, който не може да покаже лицето си или да вдиша чист въздух? – попита той. – Без повишена влажност дробовете ми ще изгорят. Не мога да изложа кожата си на слънце. Вече не съм част от света. Обречен съм да живея тук, в Тартар, завинаги в мрак. Какво може да ми даде светлината? Нищо! Единственото, което ми е останало, е отмъщението.

– Отмъщение срещу Австралия?

– Срещу всички! – изрева Теро. – Срещу целия свят, който е срещу нас! Срещу всеки, който ме предизвиква!

Хейли се дръпна назад, но това сякаш го разгневи повече.

– Нямаш причина да се боиш от мен! – отсече той.

– Имам предостатъчно причини – отвърна Хейли. – Превърнал си се в убиец. Човекът, когото познавах, не беше такъв. Ти искаше мир.

– И ето какво ми донесе това!

Той дръпна маската си и разкри ужасно ­обезобразеното си лице. Носът му бе изчезнал, кожата над дясното око бе усукана така, че окото се издуваше гротескно.

Теро направи гневна крачка към Хейли. Тя се опита да се отдръпне, но се препъна и падна. Погледът на Теро се отклони надясно, а после пак се върна към нея.

– Защо не? – попита той на глас. – Тя е предателка. И тя ни предаде като всички останали.

Хейли се втренчи в него, вдигнала ръка, за да се защити. Огледа се, но не видя в стаята другиго.

Все още в нападателната си поза, Теро погледна през рамо. После бавно свали ръката си и отново прикова пог­лед в Хейли.

– Те те използват – каза й той.

– Кои? – попита тя.

– Всички – отговори той. – АССР, американците, руснаците. Всички те са се съюзили, за да ни унищожат.

Хейли познаваше параноичните заблуди на Теро отдавна. Странното беше, че сега наистина много световни сили се бяха обединили срещу него заради радикалните му действия.

– Те ме принудиха да дойда – заговори Хейли. Мислеше бързо и се стараеше думите й да съответстват на идеите му. – Казаха, че ако не им помогна, ще ме пратят в затвора. Твърдяха, че съм ти съучастничка.

Теро погледна към нея. По обезобразеното му лице не трепна нищо. По някакъв странен начин Хейли изпита съжаление към него – съжаление, примесено със страх и объркване.

Теро отново погледна настрани, някъде в далечината. Това й се стори страшно.

Той поклати глава, сякаш отговаряше на някакъв въпрос.