Клайв Къслър - Часът нула

За разлика от Григорович, който беше решен да пос­рещне всеки удар така, сякаш е неуязвим, Джо прибегна до уменията си в бокса – и за да се стегне срещу лавината от удари, и за да намали щетите чрез въртене и навеждания. Така че тежките удари почти не го закачиха. Въп­реки това след петнайсетия или шестнайсетия удар беше сигурен, че са му пукнали поне едно-две ребра.

Най-накрая Янко вдигна ръка като римски император, който заповядва край на гладиаторските игри.

– Всичко това е толкова ненужно – каза той. – Просто ни кажи кои сте, как стигнахте дотук и дали навън има още от хората ви.

Джо продължи да мълчи и беше възнаграден с удар в лицето. Той се извъртя настрана толкова, колкото можа, но ударът го улучи в челюстта и му разцепи устната.

Джо вдигна глава.

– Тъкмо се канех да ви кажа – заяви той, – но сега получих амнезия.

Янко се отказа да го убеждава и посочи към Хейли. Тя трепереше до стената и отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си от белезниците. Току-що пред очите й бяха нап­равили на пихтия двама яки мъже и очевидно тя се тресеше от страх. Това само щеше да улесни нещата.

– Толкова бързо ли се отказвате? – изкрещя Джо, опитваше се да привлече вниманието им обратно към себе си.

Мускулестият палач погледна към него.

– А аз си мислех, че тъкмо сме започнали да се сприятеляваме – продължи да крещи Джо. – Да се сближаваме, така да се каже. Трябваше да се сетя, че сте прекалено слаби, за да доведете нещата докрай.

За миг биячът го изглед гневно, очевидно наясно, че това е номер. После отново погледна Хейли, твърдо решен да я уплаши докрай, но Джо изплю в лицето му кръв, примесена със слюнка.

Побеснял, главорезът пристъпи към Джо и стовари юмрук в корема му. Джо се преви. Единственото, което го задържа да не падне, бяха веригите.

– Това как ти се струва като сближаване? – попита саркастично Янко.

– Почти не го усетих – изсумтя Джо и се изправи.

Янко кимна на бияча, че му позволява да действа. Мъжът пристъпи напред и блъсна Джо в стената с лявата си ръка, а после му нанесе десен кръстосан удар и отметна главата му на една страна. Веднага се надигна огромна, разцепена по средата, подутина, която започна да кърви. За миг главата на Джо увисна. Но той бързо се съвзе и се постара се да изглежда уморен и замаян.

– Само толкова… ли можете?

Този път главорезът се дръпна назад, замахна от рамото и насочи ръката си право към окото на Джо. С учудваща бързина Джо отметна глава настрана. Юмрукът на мъчителя му се заби в скалата зад него. Чу се звук от счупване.

Огромният мъжага изпищя от болка и падна на колене, стиснал китката си със здравата ръка.

Джо успя да се усмихне. Григорович се изсмя.

– Стига толкова! – изкрещя Янко, пристъпи към Хейли и я сграбчи за косата. – Говори или тя ще си го получи!

Преди да успее да направи каквото и да било, стоманената врата се отвори. В сянката стояха трима мъже. Зрението на Джо беше малко замъглено, но беше сигурен, че този в средата носи маска.

Тримата влязоха в стаята.

Янко застана мирно.

– Това, значи, са враговете ни – каза маскираният. Очите му се задържаха върху Хейли, докато накрая тя отвърна на погледа му. После той погледна към Джо и най-накрая към Григорович.

– Когато приключат с теб – обеща му непознатият, – ще ти трябва маска като моята.

Григорович само го гледаше.

– Какво носеха?

Янко посочи към куфарчето бомба.

– Деактивирахте ли я?

– Имаше таймер – отговори Янко, – но го изключихме.

Маскираният погледна към охраната си.

– Вземете я – нареди той.

Мъжете бързо вдигнаха бомбата и я изнесоха в коридора.

След като пазачите изчезнаха, маскираният отново насочи вниманието си към Хейли.

– Измийте я и я качете горе при мен – нареди той. – Искам да й покажа нещо.

– Тя участва във всичко това – възрази Янко. – Още отначало беше с АССР. Знае какъв е залогът.

– Да – съгласи се мъжът със зловещ хриплив глас. – Знае повече, отколкото си мислиш.

Той се обърна и излезе. Янко остана неподвижен за миг. Изглеждаше смаян.

После бавно се раздвижи и изпълни заповедта – приб­лижи се до Хейли, свали белезниците й и излезе, като я влачеше след себе си. Двамата разпитващи го последваха. Единият несъмнено щеше да се отправи към лазарета.

Стоманената врата се затръшна. Чу се превъртане на ключ. Джо и Григорович останаха сами в пещерата, ако не се брояха мъртвите командоси.

Джо погледна към руснака.

– Пак заповядай – каза той.