Клайв Къслър - Часът нула

Погледна часовника си. Часът беше осем вечерта местно време. Разполагаха с девет часа до обещаната от Теро атака. Кърт предполагаше, че му предстои тричасов преход.

– Сега е моментът.

Вдигна ципа на якето, отвори люка и изпълзя на снега, който не спираше да вали. Остави зад гърба си единствения подслон, който можеше да се намери на километри разстояние, и се затътри на запад, към битка, която нямаше почти никакъв шанс да спечели.

Докато Кърт се надяваше да намери начин да проникне в скривалището на Теро, Джо се питаше дали някога ще види отново външния свят.

В подземната пещера беше по-топло, но гостоприемството хич го нямаше. Джо беше прикован към стена от черна вулканична скала като затворник в средновековна тъмница. Ръцете му бяха вдигнати високо и вързани, а краката – оковани в закачени на пода белезници. Засъхналата кръв на пода и фактът, че белезниците ­изглеждаха доста захабени, му подсказаха, че това не е първото изтезание, проведено в това помещение.

Хейли и Григорович бяха приковани от двете страни на Джо в същото положение. За допълнително сплашване донесоха телата на мъртвите руски командоси и едно по едно ги хвърлиха на купчина на пода.

Изглежда, трима бяха застреляни, а другите двама бяха загинали от наранявания, получени в ръкопашен бой.

– Кажете ни това, което искаме да узнаем, или ще ви сполети същата участ.

Думите излязоха от устата на брадясал мъж, който стоеше изправен, все едно е глътнал бастун. Погледът му беше суров, а лицето – вкаменено в маска на решителност. Джо нямаше откъде да знае, но това беше Янко, шефът на охраната на Теро.

Джо огледа телата, задържа поглед върху лицата им. Вместо страх, гледката му вдъхна надежда. Кърт не беше сред тях.

– Не ви ли се говори? – попита Янко, кимна на двама мускулести главорези и посочи към Григорович. – Започнете с него.

Двамата боксьори се приближиха към Григорович и започнаха да го вкарват в пътя с юмруци. Блъскания в бъбреците и ъперкъти се редяха един след друг. Григорович сумтеше и потръпваше, но не каза нито дума, не отклони и поглед. При всяка пауза в побоя се изправяше и поглеждаше мъчителите си в очите.

– Как стигнахте до този остров? – попита Янко.

Григорович отвърна на мрачния му поглед с още по-мрачен.

– Разкарайте това изражение от лицето му – нареди спокойно Янко.

Биячите свиха пръсти и кокалчетата им изпукаха. Сега мишена на ударите беше главата на руснака. ­Боксьорите се прицелиха и нанесоха поредица от зашеметяващи удари. Носът на Григорович беше счупен, от устата му потече кръв, а дясното му око почти се затвори.

Двамата отстъпиха назад и прецениха пораженията. Руснакът се отпусна на веригите си с наведена глава. От лицето му капеше кръв. За няколко секунди изглеждаше, че са го убили или че е изпаднал в безсъзнание, но пос­ле, бавно и очевидно болезнено, Григорович отново се изправи.

Джо не хранеше топли чувства към руснака, който на практика ги бе отвлякъл, но трябваше да признае, че е впечатлен.

Янко, от друга страна, беше вбесен.

– Счупете му краката! – изкрещя той.

По-набитият от двамата главорези се втурна към Григорович и заби коляно в бедрото му. Разнесе се тих, противен звук.

– Пак! – викна Янко.

Последва втори удар като с ковашки чук, а после и трети.

– Ей! – извика Джо. – Запазете и за мен малко!

Групата главорези се извърна към него.

– И ти ще получиш своя дял – успокои го Янко.

Григорович се мъчеше да се изправи. Краката му не бяха счупени, но така или иначе бяха безполезни. Той се подпря на веригите си, опита се да се надигне, като използваше само силата на ръцете си.

– Стига де! – настоя Джо. – Да не сте уморени или какво?

Не беше сигурен защо се опитва да ги отклони от Григорович. Може би смяташе, че ако им попречи да пребият руснака до смърт, това ще е някакъв стратегически ход, а може би просто го водеше съчувствие. През целия си живот Джо бе защитавал по-слабите, макар че за нищо на света не си бе представял, че един руски убиец може да попадне в тази категория.

Янко изглеждаше озадачен. Скръсти ръце на гърдите си и небрежно посочи към Джо.

– Дайте му неговия дял да не се сърди.

Първият удар се стовари само след секунди, а през следващите няколко минути здравеняците на Янко не спряха да ритат и удрят Джо, като оставяха между нападенията си само толкова време, колкото да вмъкнат няколко въпроса.

Джо не отговори на нито един, така че побоят продължи.