Клайв Къслър - Часът нула

След като разчисти пряспата, се надигна на крака и огледа стръмния склон. Плоската светлина� на снежното поле и сивото небе се нарушаваше само от няколко назъбени участъка черни скали.

Кърт бързо си спомни къде се намира, как се е озовал тук и кой беше с него.

Огледа се наоколо. Не видя нищо, не забеляза и следа от движение.

– Хейли! – изкрещя той. – Хейли!

Не се чуваше нищо друго освен вятъра.

Без да обръща внимание на болките в тялото си, Кърт се насили да стане и се повлече към падналия на една страна снегомобил. Дори да беше в безсъзнание, Хейли би трябвало да е наблизо, но не се виждаше никъде.

Огледа разбитото превозно средство и се замисли къде лежи то и къде се бе озовал той. Претърси снежната пряс­па и заобикалящата я тераса. Не намери в снега никаква издатина, която би могла да бъде Хейли. Върна се отново при снегомобила. Откри парче от якето й на кормилото, както и почти покрити от падащия сняг вдлъбнатини, които водеха към ледника. Бяха почти запълнени и му беше трудно да определи със сигурност, но тези вдлъбнатини изглеждаха така, сякаш преди известно време са били дълбоки отпечатъци от стъпки в мекия сняг.

Изглежда са я пленили, помисли Кърт. Това го накара да се запита какво е станало с другите и най-вече с приятелят му Джо. Ако той или някой от руснаците бяха наблизо, значи се стараеха никой да не ги види.

Кърт се изкачи до едно по-високо място и се загледа в далечината. На гаснещата светлина не видя следи от други снегомобили. Това не го учуди, защото помнеше как се бяха разпръснали. Изправи се пред тежък избор. Не можеше да тръгне да скита из покрития с лед остров пеша и да търси помощ. В този момент времето беше прекалено ценно. А освен това изглежда самият той се бе спасил от залавяне единствено благодарение на някаква щастлива случайност. Лъчите на изсмуквача бяха толкова силни, а хората на Теро – толкова решителни, че Кърт не вярваше, че са си тръгнали, ако не са решили, че са прибрали всички врагове, проникнали на тяхна територия.

Трябваше да предположи най-лошото – Джо, Хейли и останалите са попаднали в плен.

Кърт се върна при снегомобила, сграбчи кормилото и изправи возилото на ските. Повечето щети изглеждаха повърхностни, но не можа да завърти стартера. Дори лампичките не светнаха.

– Този изсмуквач наистина започва да ме дразни – измърмори Кърт под нос.

Отвори малък багажник в задната част на снегомобила и потърси нещо полезно. Намери фенерче, но и то не работеше.

– Супер! – измърмори отново.

Погледна към небето. Заради падащия сняг изглеждаше по-светло, отколкото беше, но нощта се спускаше бързо. Кърт възнамеряваше да продължи към бърлогата на Теро, но начинанието щеше да е почти невъзможно в пълната тъмнина, която скоро щеше да обгърне острова.

В общи линии знаеше къде се намира. Трябваше единствено да слезе по скалата и да прекоси снежното поле, и щеше да се озове право на ледника „Уинстън”. Оттам трябваше да завие наляво и да продължи към лагуната. Още по-нататък щеше да намери горещите точки, засечени от руските безпилотни самолети.

Кърт започна предпазливо да слиза по стръмната скала. Оглеждаше внимателно пътя и близо до подножието забеляза останките от ховъркрафта.

Когато стигна до смазаните останки, установи, че машината е полузаровена в падащия сняг. Виждаше се само капакът на двигателя, от който все още се вдигаше пара.

Кърт разбута снега и видя, че люкът е открехнат. Отвори го и влезе вътре.

Търсеше нещо полезно: храна, карти, радиоприемници, всичко, до което можеше да се добере. Намери едно фенерче и го включи. Слава богу, работеше. Откри и радио. Щом натисна един превключвател, радиото светна, но дори със слушалки Кърт не чу очакваното статично пращене. Предположи, че нещо е изгоряло. Но така или иначе нямаше значение. И без това радиото имаше само къс обхват. Нямаше да може да го използва, за да повика помощ.

След още няколко минути ровене намери малко припаси, запалка „Зипо”, няколко мазни парцала, които ­можеше да запали, ако му потрябва сигнална ракета, и най-важното: чифт очила за нощно виждане.

Без тях наближаващият мрак щеше да се превърне в най-опасния му враг. Плътните облаци щяха да скрият луната и звездите, на острова нямаше никаква изкуствена светлина и тъмнината щеше да е непрогледна като в пещера.

Нямаше начин да върви в тъмнината с включено фенерче или да носи саморъчно измайсторена факла. Това би означавало да моли да го забележат и да го застрелят. Но с очилата за нощно виждане можеше да крачи в мрака като прилеп.