Клайв Къслър - Часът нула

– Не – измърмори той. – Не, не съм съгласен. Трябва да внимаваме. Кое те кара да мислиш, че можем да й се доверим?

Хейли отново погледна в посоката, в която гледаше Теро. Там нямаше никого, дори в най-далечните сенки. Мислите се въртяха като вихрушка в главата й. Реши да рискува.

– Джордж? – прошепна тя. – Джордж, уверявам те, дойдох да ти помогна!

Теро отново се обърна към нея.

– Търсих ви и двамата – настоя тя и го погледна в очите. Лицето й потръпваше. – След експлозиите отидох в Япония. Отидох да ви намеря, макар че се боях да се кача на самолет. Знаеш, че мразя да пътувам. Бях там, на пог­ребалните служби за теб, за баща ти и за Теса. Искам да го знаеш. А сега изминах целия този път, за да те намеря.

Теро се поизправи и леко се отдръпна назад.

– Казах му, че винаги си ни била вярна – промълви той със странен глас.

Протегна ръка – този път лявата. Кожата беше гладка, без белези. Джордж беше левичар, Теро – десняк. Тя посегна и сграбчи здравата ръка.

– Ела с мен – подкани я Теро. – Ще ти покажа какво създадохме двамата с татко.

„Двамата с татко.”

Сега Хейли разбра. Част от нея се сви от ужас пред прозрението, но повече не можеше да го отрича. Джордж беше мъртъв. Беше сигурна в това. Беше загинал в Япония заедно с Теса. Теро единствен бе оцелял. Болката и вината, породени от случилото се, бе разбила и бездруго крехката му психика и бе разделила личността му на две. Заплахата за унищожение и несигурният шанс за спасение бяха дошли от едно и също тяло. В живота наричаха Джордж Теро „съвестта на баща му”. Сега, след смъртта си, той се бе превърнал точно в това.

Хейли изпита безмерна тъга, но някаква част от нея осъзнаваше, че трябва да действа. Ако можеше да използва това бягство от реалността, за да спаси родината си, трябваше да опита, колкото и да я отвращаваше тази мисъл.

Тя протегна ръка и докосна обезобразеното лице на Теро. Погледна го в очите така, сякаш гледаше стария си приятел.

– Радвам се да те видя, Джордж! – каза тя. – Толкова се радвам, че те виждам пак.

Сълзите в очите й бяха породени от истинско чувство и сякаш трогнаха тази част от личността на Теро.

– И аз се радвам да те видя – отговори тихо той. – Много ни липсваше – и на мен, и на татко!

След часове наред бродене през виелица и леден мрак, Кърт се озова в това, което геолозите наричаха странична морена – скални останки, натрупани край ръба на ледник. Отвъд нея Кърт зърна внушителна стена от лед – ледникът „Уинстън”.

След като видя този първи ориентир, той се обърна на юг и закрачи по нанадолнището към лагуната и поредицата от топлинни източници, заснети от руските безпилотни самолети.

Докато вървеше, получи предупреждение, че батерията на очилата за нощно виждане е изтощена.

Още от самото начало знаеше, че студът ще я изтощи, затова използваше очилата пестеливо – включваше ги, оглеждаше терена и ги изключваше, преди да тръгне. Сега, докато слизаше по неравния склон, му трябваха почти постоянно. Но батерията им не издържа и те най-накрая се изключиха. Кърт остана потопен в пълна тъмнина.

Той свали очилата и продължи да върви внимателно напред. Качулката на якето му бе дръпната до над очите. В тъмнината не виждаше почти нищо. Спъна се в купчина камъни и изруга под нос. Продължи да напредва по неравния терен, но в мрака направи грешна стъпка. Падна и се хлъзна надолу по един стръмен участък, като ­предизвика миниатюрна лавина, която го повлече със себе си и след секунди го изплю на малко по-равен терен.

За миг Кърт си позволи да си отдъхне, но знаеше, че не бива да се бави. Студът и умората щяха да се опитат да го унесат в сън, от който никога нямаше да се събуди. Намери място, на което да се подпре и се насили да се изправи.

Пое дълбоко въздух и тогава забеляза нещо – не с очите или с ушите си, а с обонянието си. Някаква особена миризма. Не можа да разбере каква е точно, но приличаше на миризма от готвено – от някаква гадна мазна храна, мирисът на която се смесваше с дим. Не беше приятна, но беше истинска. Не си въобразяваше.

Кърт мигновено забрави умората, защото си спомни за снимките от разузнавателните самолети и за горещите места близо до предния ръб на ледника.

– Дори хората, които живеят под земята, трябва да ядат – прошепна той.

Подуши въздуха, за да разбере откъде идва миризмата, но все пак не беше ловна хрътка. Успя да придобие единствено общо впечатление, че миризмата идва към него отдолу нагоре. Предпазливо се запромъква напред и накрая откри подобна на дърво колона от сняг и лед.