Клайв Къслър - Медуза

– Точно така – потвърди Пол. – Надяваме се, че можеш да ни помогнеш да го открием.

– Изключително мъдро решение от ваша страна. Предлагам ви да започнете от Рейчъл Добс.

– Тя роднина ли е на добрия капитан? – попита Гамей.

– Негова пра-пра-правнучка. Живее в Ню Бедфорд и е уредник в музея „Добс”. Разговарях с нея, докато правех своето проучване по темата.

Пол каза:

– Можем да стигнем там за няколко часа.

– Прекрасно! Ще ѝ се обадя да ви чака.

Перлмутер набра някакъв номер и проведе дружелюбен разговор с някого, а после затвори и каза:

– Ще ви приеме в три часа, но има една лоша и една добра новина. Добрата е, че бордовият дневник от 1848 г. е бил даден на Кейлъб Най. Лошата е, че неговата библиотека е била унищожена от пожар.

– Явно няма да пътуваме до Ню Бедфорд – каза Пол, покращайки бавно глава.

– Защо всички от Нова Англия сте такива песимисти? – възкликна Гамей.

– Защото сме реалисти – отвърна той. – Без този дневник, няма как да узнаем къде е спирал „Принцес”, след като е напуснал Понпей.

– Вярно е – каза тя, – но може и да не ни е необходим, ако насочим вниманието си върху Кейлъб Най.

– Разбира се! – каза Перлмутер и щракна с пръсти. – Кейлъб е бил очевидец на това плаване. Разказал е на стотици хора за своите преживявания. Може някъде другаде да намерим подробности за неговото пътешествие. – Струва си да поговорите с госпожа Добс. Между другото, така и не ми обяснихте защо се интересувате от дневника.

– Дълга история, Жулиен – провлачи замислено Пол. – Като се върнем, ще ти я разкажем в някой ресторант. Ти избираш в кой. Ние черпим.

Предложението отклони вниманието на Перлмутер от темата за бордовия дневник.

– Има един нов френски ресторант близо до Уотъргейт, който исках да посетя – каза Перлмутер. – Но да се върнем към работата.

Той прокара пръсти по една лавица и започна да изважда книга след книга. Минути по-късно, семейство Траут напусна старинния дом, а ръцете им бяха пълни с томове на тема китоловство. Двамата ги подредиха в багажника на техния „Миникупър Клъбман“.

Докато пътуваха към дома си, Пол каза:

– Не ми се иска пак да звуча като песимист, но Кърт и Джо са се нагърбили с непосилна задача. Намирането на изчезналата лаборатория може да се окаже невъзможно. Ние би трябвало да вършим нещо много по-полезно от това да преследваме китоловец от деветнайсети век, чиито приключения може и да не ни помогнат с нищо.

Гамей кимна.

– Разбирам, че това пътуване може да се окаже загуба на ценно време – каза тя, – но има един неоспорим факт.

– Какъв?

– Кейлъб Най е единствената ни надежда.

Докато „Ситейшън Х” летеше над Северна Америка с хиляда километра в час, в кабината цареше тишина. И тримата пътници спяха дълбоко.

Сонг Лий задряма първа, последва я Джо Дзавала, който се излегна на едно удобно кресло. Кърт Остин почете още малко, а после остави папката на Кейси и погледна Сонг, която спеше на дивана. Голите ѝ крака се подаваха от одеялото. Остин я зави и после отиде в пилотската кабина, за да се свърже по радиостанцията с ръководителя на наземния екип на летище „Лос Анджелис”. След като приключи, се върна, настани се в едно кресло и след няколко минути спеше дълбоко.

Самолетът се приземи на международното летище за почивка и тримата му пътници слязоха да се поразтъпчат. Посрещна ги ръководителят на наземния екип и подаде на Лий една голяма пазарска торба. По молба на Остин, той бе помолил жена си да купи някакви дрехи за Лий, която все още беше с тениската и късите панталони от Боунфиш Кий.

Сонг отвори торбата, изхълца радостно и побърза да иде в хангара, за да се преоблече. Тя успя да се изкъпе набързо и да проведе кратък телефонен разговор, преди самолетът да поеме курс към Хонолулу. Докато брегът на Калифорния изчезваше в далечината зад тях, Лий се приближи и седна до Остин, който обсъждаше с Дзавала картите и чертежите на лейтенант Кейси. Беше облечена в черни памучни панталони и бяла блуза без ръкави. Дрехите стояха много елегантно върху стройната ѝ фигура.

– Разбрах, че си уредил доставката на новите ми дрехи – каза тя с мека усмивка. – Много ти благодаря, Кърт! Точно по мярка са ми.

– Моряците умеят да измерват с поглед – отвърна Остин.

Той видя как Дзавала прошепва „браво” и осъзна, че беше сравнил гъвкавото тяло на Лий с кил на лодка. Сменяйки бързо темата, той каза:

– Това са чертежите на подводната лаборатория на доктор Кейн. Можеш ли да се ориентираш по тях?