Клайв Къслър - Медуза

Остин прие поканата и двамата останаха на верандата, докато звънецът в столовата не звънна. Вечеряха в компанията на още шестима души от екипа, а после се върнаха, за да изпият по едно питие, докато островът не потъна във влажен мрак. Остин беше прибрал сакауто и двамата пиха нещо не толкова смъртоносно.

Кърт и Сонг разговаряха с часове, наслаждавайки се на чувствените звуци и миризми на тропическата нощ. Вече беше късно, когато осъзнаха, че другите членове на екипа са си легнали и те са останали сами.

Остин погледна часовника си и каза:

– Почти полунощ е. По-добре да се обадя на Дули да ме прибере.

Сонг се засмя лекичко и каза:

– Той отдавна е в леглото. А и ще трябва да се качиш на водната кула, за да хванеш сигнал. Защо не пренощуваш в моето бунгало? Много е уютно.

– Не бих искал после да кажат, че Кърт Остин е застанал на пътя на Китайско-американските отношения – каза той. – А и това са всичките дрехи, които съм донесъл. Оставих пижамата си вкъщи.

Сонг докосна ръката му.

– Няма да ти трябва – прошепна тя със закачлив глас.

Събудиха се на другата сутрин от птичия концерт навън. Остин трябваше да се върне във Вашингтон за една среща. Докато той изкачваше кулата, за да се обади на Дули, Сонг и техниците приготвиха прощална закуска от пресни плодове. Докато се хранеха на верандата, Остин се наслаждаваше на спокойствието и тишината на острова.

– Ще ми е трудно да напусна рая – каза той.

– Наистина ли трябва да тръгнеш толкова скоро? – попита тя.

– Да, за съжаление. Не ми се искаше да е така набързо.

– Може и така набързо да се върнеш – засмя се тя.

– Имам усещането, че ще се видим по-скоро, отколкото предполагаме. Докъде стигна с изследването за аномалията в Ню Бедфорд?

– Преглеждах материалите, с които разполагам, но ми липсват много неща. – Тя се намръщи и каза: – Мисля, че чувам лодката на Дули.

Сонг изпрати Кърт до края на кея. Двамата се прегърнаха и целунаха за довиждане. Преди Остин да се качи в лодката, той бръкна в раницата си, извади пакет, опакован с обикновена хартия, и го подаде на Лий.

– Това може да ти се стори интересно – каза той.

Сонг разкъса хартията и се загледа в книгата в ръцете си. Синята кожена корица беше напукана от времето и дългите години, прекарани в морето. Тя прелисти първата страница и прочете на глас:

„20-и ноември 1847 г. Вятърът е северозападен, скорост десет възела. „Принцес” напусна Ню Бедфорд и пое на своето първо плаване. Приключения и сполука ни зоват. Х. Добс.”

– Това е изчезналия бордови дневник! – каза тя. – Къде го намери?

– Съпрузите Траут го взели, когато отишли в Ню Бедфорд за откриването на изложбата. Изглежда, че разказът на Харви Бримър за тайния брак на Кейлъб Най е истина. Дневникът бил част от зестрата, която дал на дъщеря си. Оттогава се пази в нейното семейство. Биха искали да си го получат обратно, след като приключиш.

Кърт целуна Сонг по бузата, а после се качи в лодката при Дули. Докато двамата се насочваха към мангровата гора, Лий най-после осъзна, че Кърт си тръгва. Тя махна с ръка и извика „благодаря”.

– Жалко, че трябваше толкова скоро да оставиш доктор Лий – каза Дули.

– Всичко е наред – каза Остин. – Един младеж ще ѝ прави компания.

– Много съжалявам – каза Дули загрижено. – Познавам ли го?

– Вероятно не. Името му е Кейлъб Най.

– Жени! – промърмори Дули и поклати тъжно глава.

Няколко минути по-късно, излязоха от мангровата гора и поеха към открито море. Дули даде повече газ и лодката се понесе над синьо-зелените води на залива към континента.