Клайв Къслър - Медуза

Остин повика Дзавала.

– В лабораторията на Франкенщайн съм – чу се гласа на Джо от мазето, където прекарваше свободното си време, когато не лежеше под своя „Корвет”.

Остин се спусна по стълбите към ярко осветената работилница. Дзавала беше използвал всеки квадратен сантиметър от складовото помещение на бившата библиотека, за да побере своята зашеметяваща колекция от стругове, бормашини и фрези. Метални части със странна форма, чиято функция беше ясна само на Дзавала, висяха по стените до черно-бели плакати на стари двигатели.

В стъклени кубове се виждаха умалени модели на най-съвременните подводни апарати, които Дзавала беше създал за НАМПД. Един парен двигател модел „Стюарт”, който той реставрираше, беше поставен на масата. Дзавала не се колебаеше да си изцапа ръцете, когато ставаше дума да си поиграе с механични приспособления или да създава нови, но днес той се беше вторачил в екрана на компютъра.

Кърт огледа смущаващия храм на движещите се части, който Дзавала бе създал.

– Мислил ли си да продължиш оттам, откъдето доктор Франкенщайн беше спрял? – попита той.

Дзавала се завъртя на стола си, а по устните му се изписа обичайната лека усмивка.

– Създаването на чудовища от ненужни части е в историята, Кърт. Бъдещето е в роботиката. Нали така, Юри?

Един тиранозавър рекс, висок около двайсет и пет сантиметра, с пластмасова кожа, с цвета и текстурата на авокадо, стоеше до компютъра. Животното размаха опашка, размърда крака, завъртя очи, отвори пълната си със зъби уста и каза:

– Si, señor Zavala 14.

Остин си дръпна един стол.

– Кой е зеленият ти приятел?

– Юри, на кратко от „Юрски парк”. Купих го по интернет. Програмиран е да изпълнява около двайсет функции. Поиграх си с вътрешностите му, за да го накарам да говори и на испански.

– Двуезичен Т-рекс – каза Остин, – впечатлен съм.

– Не беше толкова трудно – поясни Дзавала. – Електрониката му е относително проста. Може да се движи, да хапе и да реагира на външни стимули. Дай му малко повече мускули, по-големи зъби, оптични датчици, сложи го във водонепромокаем костюм, и ще получиш нещо подобно на механичната акула, която беше решила, че Остинбургерът е нещо много вкусно.

Дзавала се плъзна със стола си настрани, за да може Остин да погледне монитора. На черен фон се виждаше въртяща се триизмерна анимация на апарата-манта, който беше скъсал кабела на батисферата и после нападна Остин.

Кърт подсвирна тихичко.

– Същото е. Къде го намери това нещо?

– Използвах първия видео-запис от камерата на костюма.

Дзавала натисна копчето на мишката, за да пусне отново битката с опасния АПА. Появи се кратка поредица от изображения, вихрушка от мехурчета и самият апарат.

– Не ти дадох много материал, с който да продължиш – каза Остин.

– Даде ми достатъчно. Забавих скоростта на видеото и избрах някои детайли от тук и там. Използвах ги, за да създам приблизително изображение на въпросния АПА, което по-късно сравних с автоматизираните подводни апарати от моята база данни. Имам информация за всичко със собствено задвижване, създавано някога, но в началото не успях да открия нищо за този апарат.

– Първото ми впечатление беше, че прилича на „Манта” – подводницата, която флотът разработи за откриване и унищожаване на мини.

– Близо си – каза Дзавала. – Това е „Манта”. Виждаш някои от детайлите, които се препокриват на този компютърно създаден модел. Но твоят приятел е нямал крилата, върху които се монтират миниатюрните детектори за мини, нито пък торпеда, като при модела на флота.

– И по-добре. Сега нямаше да сме тук, ако малкият ни приятел беше въоръжен с тези неща.

– След като прегледах военните модели, се прехвърлих на научните разработки. Повечето АПА-та, които открих, са с формата на торпедо, като АБИ-то на Океанографския институт в Уудс Хол, или „Роувър”-ът на „Скрипс”. След като изключих военните и учените, проверих и индустриалците. Но ударих на камък с нефта, газа и комуникациите. Затова проверих индустриалния риболов.

Той отвори една статия от списание за търговски риболов.

Остин погледна снимката към статията и се усмихна.

– Право в десетката – каза той.

– Апаратът от списанието е използван, за да се снимат експериментални рибарски мрежи – поясни Дзавала.

– Това обяснява формата на манта – отбеляза Остин. – Ако искаш нещо да мине под мрежите, то трябва да е плоско и гладко, без стърчащи перки, които да се закачат.