Клайв Къслър - Медуза

Гамей седна на верандата и се замисли върху впечатленията си от няколкото кратки часа, които прекара на острова. Нейната вродена интуиция беше изострена от годините работа като научен наблюдател – първо като подводен археолог, а след това и като морски биолог.

Тя си спомни коментара на Дули, че на Боунфиш Кий не всичко е такова, каквото изглежда. Мъжът, който ѝ беше приготвил коктейла, изглеждаше сякаш е излязъл от страниците на списание „Войник на съдбата”. Освен това Мейхю и неговите подчинени бяха комично нескопосани в опитите си да отбягват всяка тема, свързана с доктор Кейн, загадъчните проекти на центъра и местонахождението на останалата част от екипа. Тя беше заинтригувана от младата азиатка, която я посрещна студено на кея и как Мейхю удобно забрави да спомене доктор Сонг Лий. А също и как другите учени отбягваха Гамей, сякаш беше прокажена.

Остин ѝ поръча да следи за нещо странно на острова.

– Какво ще кажеш за откачено, Кърт, стари приятелю? – промърмори тя.

По стандартите на Остин, Боунфиш Кий трябваше да бъде истински цирк. Но докато Гамей седеше в тъмнината и слушаше звуците на нощта, започна да разбира защо Дули не се усмихваше, докато я приветстваше в рая.

Добронамереното равнодушие на главен детектив Рандолф беше подвеждащо. Той сякаш беше едновременно навсякъде. Остана малко с криминалните експерти, които фотографираха местопрестъплението и събираха доказателства, после изслуша свидетелските показания, за да види дали няма да открие разминаване и после внимателно огледа целия кораб.

Единственото, което липсваше, за да бъде пълна картината, беше шапката за лов на елени и лулата.

Главният детектив и неговият екип продължиха да работят до късно през нощта. Накрая умората ги надви и те се възползваха от временните спални помещения, които Генън им беше подготвил. На следващия ден, по молба на Рандолф, капитанът даде заповед корабът да акостира в пристанището. Труповете бяха откарани в лабораторията, за да им направят аутопсия.

След като Остин и Дзавала дадоха показания, отидоха да изчистят батисферата и да я проверят за повреди. С изключение на местата, където боята е била изтъркана от неочакваното падане на дъното, безстрашната малка водолазна камбана беше излязла от това преживяване в добро състояние.

На Остин му се искаше да може да каже същото и за „Хюмонгъс”. Той с тъга гледаше как местят останките от робота от палубата на „Бийб” в камион на брега, който щеше да ги откара до някакъв гараж.

Удовлетворен, че това последно парче от физически доказателства е в ръцете на полицията, главен детектив Рандолф благодари на Генън и екипажа му за тяхното съдействие и каза, че корабът е свободен да отплава. Той добави, че ще отговори на въпросите на десетките журналисти, които се бяха събрали около участъка, след изтичане на информация за нападението.

Рандолф откара Остин и Дзавала с полицейска кола до летището. Там ги чакаше самолет на НАМПД, с който щяха да летят за Вашингтон. Дзавала беше опитен пилот с разрешително да управлява малки самолети и късно през деня той вече вкарваше летателния апарат в хангара на Националното летище „Рейгън”, запазен за самолети на НАМПД. Остин и Дзавала се разделиха, като се разбраха да се чуят на следващия ден.

Остин живееше в къща-лодка от викторианската епоха, част от по-голям имот, който беше купил, когато пътуваше всеки ден за работа до главния щаб на ЦРУ в близкия Лангли. По онова време той беше това, което брокерите наричат „собственик ентусиаст”. Къщата миришеше на плесен и застояло, но местоположението ѝ на брега на река Потомак убеди Остин да отвори портфейла си и да посвети безбройни часове в стягането ѝ.

Както обикновено Остин пусна сака си в предверието, отиде в кухнята и извади студена бутилка бира от хладилника. После излезе на верандата, за да напълни дробовете си със застоялия и влажен аромат на Потомак. Той остави бирата, после отиде в кабинета си и седна пред компютъра. Това беше неговият оазис. Остин се оприличаваше с капитаните на кораби, на които им втръсва от морето и след пенсионирането си заживяват в Канзас или на някое друго място, далеч от океана. Морето беше капризна любовница и беше приятно да се отскубнеш за малко от силната ѝ прегръдка. С изключение на няколко картини на кораби от художници-любители и снимки на малката му флотилия лодки, в къщата нямаше почти нищо, което да подсказва за връзката му с най-влиятелната агенция за изследване на океаните.