Клайв Къслър - Медуза

– Благодаря, доктор Гамей – каза той, без да изпусне почтителното обръщение. Въпреки нейната непринуденост, царственото ѝ излъчване всяваше респект. Окуражен от приятелското ѝ отношение, той добави: – Красиво име. Не се среща често.

– Баща ми беше луд на тема вино. Кръстил ме е на любимия си сорт грозде.

– Любимото питие на баща ми беше евтиният джин – каза Дули. – Трябва да съм благодарен, че не ме е кръстил „Юпитер”.

Дули освободи въжето и избута лодката от дока. Докато излизаха от залива, той определено не изглеждаше, че бърза.

– Откога работиш за центъра? – попита Гамей.

– Грижех се за пристана на хотел „Боунфиш Кий”, когато всички рибари и собственици на кораби в района обичаха да киснат в бара. След като хотелът беше разрушен от урагана Чарли, собственикът фалира. Но когато морският център купи острова, възстанови и хотела. Доктор Кейн ме помоли да карам водното такси и да донасям провизии. Бях доста зает в пренасянето на служителите, но сега всичко замря.

– Като изключим работещите там, много посетители ли идват на острова?

– Не. Момчетата в лабораторията не са особено дружелюбни... Учени! – Той поклати глава. После, осъзнавайки грешката, която беше направил, добави: – По дяволите, и вие ли сте учен?

– Да, Дули, но от дружелюбните – каза тя с чаровна усмивка. – И знам какво имаш предвид. Говорих с доктор Мейхю по телефона.

– На мен ли го казвате – отвърна Дули с усмивка, подобна на разнебитена дървена ограда.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади изтъркана визитка и я подаде на Гамей.

– Не живея на острова – каза той. – Обадете ми се, ако искате да го напуснете. Телефоните там не работят, освен ако не се качите на водната кула.

– Доктор Мейхю ми се обади от острова.

– Те разполагат с радиотелескоп, който се използва в спешни случаи и от надувковците.

Лодката се отправи към морето, преминавайки през зелен лабиринт от мангрови дървета. След известно време завиха и се насочиха към остров, който беше по-голям и висок от околните. Острият връх на бялата водна кула, за която беше споменал Дули, се издигаше над дърветата като виетнамска шапка. Той върза лодката към малкия кей и изключи мотора.

Тревист хълм се издигаше до верандата на една измазана в бяло постройка. Тя буквално беше скрита от окъпаните от слънце палми. Лекият бриз донасяше влажния им аромат до ноздрите на Гамей. Една бяла чапла газеше във водата близо до брега. Гледката беше достойна за картичка, но мястото ѝ вдъхваше безпокойство. Може би беше от отдалечеността, изсъхналата растителност, или просто от неземното спокойствие.

– Толкова е тихо – каза тя, шепнейки неволно. – Почти плашещо!

Дули се захили.

– Лабораторията е построена върху индианска могила. Островът е принадлежал на племето калуса, преди белите хора да ги избият, или да ги заразят с болести. Хората все още усещат отрицателната енергия.

– Да не твърдиш, че островът е обитаван от духове, Дули?

– Не и на индианци, ако това имате предвид. Но всичко, което бива построено тук, след време отива по дяволите.

Гамей вдигна сака си и стъпи на кея.

– Да се надяваме, че това не включва моето кратко посещение, Дули.

Тя се опита да повдигне мрачното настроение с шегата си, но Дули не се усмихваше, докато я придружаваше по кея.

– Добре дошли в рая, доктор Гамей!

Докато Дули вървеше по кея заедно с Гамей, насреща им се зададе млада азиатка.

– Добър ден, доктор Сонг Лий – поздрави Дули. – Подготвих каяка ви, преди да отскоча до остров Пайн.

– Благодаря ти, Дули!

Лий обърна погледа си към Гамей, която прецени, че изражението на жената не е нито дружелюбно, нито враждебно. По-скоро неутрално.

– Това е доктор Морган-Траут – каза Дули. – Тя ще отседне няколко дни на острова. Може двете да отидете да карате каяк заедно.

– Да, разбира се – отговори Лий без ентусиазъм в гласа. – Приятно ми е да се запознаем, докторе. Приятно изкарване.

Лий се здрависа вяло с Гамей и продължи по кея.

– Доктор Лий отдавна ли е тук? – попита Гамей.

– От няколко месеца – отговори Дули. – Тя не говори много за това, което прави, а и аз не я питам.

Той спря на края на кея.

– По-нататък не ми е позволено да отивам – каза той. – Обадете ми се, ако ви потрябвам. Запомнете, телефоните имат покритие единствено от върха на водната кула.

Гамей благодари на Дули и изчака, докато лодката му се скрие от погледа ѝ. После вдигна сака си и се качи по стълбите до сградата. В този миг предната врата се отвори и мъж в бяла престилка се стрелна по стълбите. Той имаше болезнено слабата физика на бегач. Ръкостискането, с което поздрави Гамей, беше отпуснато и меко като на умряла риба.