Клайв Къслър - Медуза

Зад вратата на склада чакаха трима мъже в синьозелени болнични престилки и двама тежко въоръжени охранители, облечени в светлокафяви военни униформи. Суровите мъже носеха електропреносни оръжия, пистолети и бухалки, които висяха на широките им кожени колани.

Един оплешивяващ мъж с лице на невестулка, облечен сякаш е в операционна зала, пристъпи напред.

– За мен е чест да ни посетите тук, сър – каза той, кимвайки бързо с глава.

Уен Ло отговори с едвам забележимо кимване.

– Кажете ми как върви вашата работа, доктор Ву – каза той.

– Имаме напредък – отговори Ву с бодър оптимизъм.

Въпреки че върху долната част от лицето на Уен Ло се изписа усмивка, очите му останаха ледени.

– Моля, покажете ми докъде сте стигнали, доктор Ву.

– С огромна радост, сър.

Ву поведе Уен Ло и личния му телохранител през две херметизирани помещения и после през къс коридор, който свършваше пред врата от дебело стъкло. Отговаряйки на жеста на Ву, един охранител натисна копче и отключи вратата. Ву, Уен Ло и телохранителят влязоха в нещо, подобно на затворнически блок. Плътни стоманени врати, в които имаше само малки правоъгълни отвори, затваряха около дванайсет килии.

Докато вървяха между килиите, доктор Ву каза:

– Мъжете и жените са разделени, по четирима в килия. Поддържаме пълна заетост през цялото време.

Няколко затворници подадоха лица през решетките на вратите и извикаха на Ву и неговите гости да им помогнат. Уен Ло се обърна към Ву, без да показва и сянка на съжаление.

– Откъде взимате тези лабораторни плъхове? – попита той.

Доктор Ву беше щедро възнаграден за своята работа. Той можеше да си позволи просторен апартамент в нов небостъргач с изглед към река Яндзъ, да облича жена си и любовницата си в най-модните дрехи, но беше убедил сам себе си, че изследването му е в полза на човечеството. Въпреки че неговата работа налагаше да потисне своята човечност с тънък похлупак от медицинска безчувственост, студенината на въпроса на Уен Ло го порази.

– Като медици, ние предпочитаме да ги наричаме пациенти – каза той.

– Много добре, доктор Ву, убеден съм, че тези пациенти , оценяват вашия професионализъм. Но все още не сте отговорили на въпроса ми.

– Извинете, сър – каза Ву. – Тази лаборатория е оградена от пренаселени гета и е лесно да се подмамят пациенти с обещания за храна и пари. Избираме само тези в сравнително добра физическа форма. Хората в гетата рядко ги обявяват за изчезнали, а и полицията не работи по тези случаи.

Уен Ло каза:

– Покажете ми следващата фаза. И преди съм виждал затвори.

Ву придружи двамата мъже извън затворническия блок и ги отведе до една стая с черни стени. Една от тях беше наполовина стъклена като тези в родилните отделения. През стъклото се виждаха няколко легла, всяко покрито с прозрачен цилиндър. Хората, които лежаха в леглата, си мълчаха през повечето време, но се случваше някой да се размърда неспокойно под прилежно подпъхнатите чаршафи. Хора в бели защитни костюми се движеха като призраци между леглата и проверяваха електронните екрани и системи.

– Това е една от няколкото болнични стаи – каза Ву. – Пациентите във всяка от тях са инжектирани с новия патоген и преминават през различните фази на заболяването. Въпреки че вирусът се пренася чрез водата, може да се разпространи и чрез допир. Виждате как са облечени техниците и отделно вентилираните легла на всеки от пациентите. Взимаме всички мерки, за да ограничим заболяването.

– Ако пациентите бъдат оставени сами, ще загинат ли? – попита Уен Ло.

– Точно така, сър, в рамките на двайсет и четири часа. Дотогава заболяването ще е напреднало, а изходът е летален.

Уен Ло пожела да види следващата фаза.

Те тръгнаха по друг коридор, през още няколко херметически врати и стигнаха до втора зона за наблюдение, подобна на първата. В стаята от другата страна на стъклото имаше осем носилки, затворени в цилиндри. На носилките лежаха четирима мъже и четири жени. Лицата им сякаш бяха изваяни от махагон. Очите им бяха затворени и беше трудно да се разбере дали са живи или мъртви.

– Това е трета фаза – каза Ву. – Тези пациенти развиха тъмен обрив, който е типичен за вируса, но все още са живи.

– Наричате тези зрели зеленчуци от вашата малка градина живи хора?

– Признавам, че щеше да бъде по-добре, ако се разхождаха, но те все още дишат и жизнените им показатели са нормални. Експерименталното лекарство помага.