Клайв Къслър - Медуза

– Ами четвъртият модул? – попита Пелпс.

– Тайна е.

– Колко души работят в комплекса?

– Съжалявам, и това е тайна. Не аз определям правилата.

– Няма проблем – отвърна Пелпс кимайки. – Това е едно изключително строително постижение.

– Имахме късмет, че Военноморският флот ни осигури това съоръжение. Първоначално лабораторията беше планирана като подводна обсерватория. Отделните компоненти бяха построени на сушата, оборудвани с всичко необходимо и докарани до тук от специални шлепове. Платформите им бяха захванати една за друга, целият комплекс беше сглобен и след това спуснат на дъното. За щастие, не сме на голяма дълбочина и морското дъно е сравнително равно. На това му се казва изпълнение до ключ. Комплексът не е предвиден да остане тук завинаги, затова въздушната му система е пригодена да му осигури отрицателна плаваемост. Може да бъде изваден и преместен на друго място.

Пелпс каза:

– Ако не ви затруднявам прекалено, бих искал да видя зоните, които не са с ограничен достъп.

Луис Мичъл се намръщи, като ясно показа, че не е особено доволна от тази молба. Тя вдигна слушалката на телефона и се свърза с контролната зала.

– Здравей, Франк! Ще отнеме повече време, отколкото очаквах. Нещо ново от Док? Не? Добре, ще поддържаме връзка.

Затвори слушалката с повече сила, отколкото беше нужно и се изправи.

– Да вървим, господин Пелпс! Ще трябва да го направим доста бързо.

На осемдесет километра от „Селенията на Дейви Джоунс” неравната повърхност на тъмното море изригна с експлозия от пяна и пръски. Шестметров алуминиев цилиндър изскочи от центъра на бълбукащия гейзер, отправи се към небето под остър ъгъл и бързо се спусна обратно към вълните.

След няколко секунди крилатата ракета се изравни с повърхността на водата и полетя на седем метра над гребените на вълните. Летеше толкова ниско, че оставяше разпенена следа по водата след себе си. Задвижвана от реактивен двигател, ракетата бързо ускори и още преди да се включат спомагателните двигатели, вече беше достигнала скорост осемстотин километра в час.

Няколко сложни системи за насочване поддържаха ракетата по курса ѝ толкова прецизно, сякаш е управлявана от опитен пилот.

Нищо неподозиращата мишена на ракетата беше голям кораб със сив корпус, закотвен близо до червенобялата шамандура, отбелязваща местоположението на подводната лаборатория. Името на кораба беше „Прауд Мери”, и беше регистриран на Маршаловите острови като плавателен съд за проучвания. „Прауд Мери” беше закотвен близо до шамандурата и очакваше завръщането на подводницата-совалка с Пелпс на борда.

Собственик на кораба беше някаква сенчеста корпорация, осигуряваща плавателни съдове за международни охранителни компании, нуждаещи се от морски услуги. Тя предоставяше всичко – от малки, бързи и тежковъоръжени моторници, до кораби, достатъчно големи да пренесат цяла армия от наемници до всяка точка на света.

„Прауд Мери” беше натоварен да защитава подводната лаборатория. На борда му имаше двайсет и четирима висококвалифицирани охранители, обучени да използват всякакъв вид леко оръжие и цяла гама от специално електронно оборудване, способно да засече всеки кораб или летателен апарат, който се доближи до лабораторията.

Крилатата ракета обаче премигна на екрана на корабния радар само за няколко секунди. Бездействието беше притъпило реакциите на дежурния и той беше погълнат от едно списание за мотори, когато ракетата се появи за кратко и после изчезна от радара. Корабът разполагаше и с инфрачервени датчици, но дори и ракетата да беше летяла на голяма височина, те нямаше да успеят да уловят слабата топлина от двигателите ѝ.

Необезпокоявана, ракетата приближаваше към „Прауд Мери“ с половин тон експлозиви в бойната си глава.

Луис Мичъл и Гордън Пелпс вървяха през коридора, водещ към контролната зала, когато чуха силен тътен, който дойде някъде отгоре. Тя спря, завъртя се бавно и се заслуша. Беше притеснена да не се е появил проблем в някоя от системите.

– Никога не съм чувала нещо подобно – каза тя. – Звучеше сякаш камион се е забил в стена. Искам да проверя дали всички системи работят нормално.

Пелпс погледна часовника си.

– Изглежда, че малко изпреварваме графика.

– По-добре да проверя ситуацията в контролната зала.

– Добра идея – отвърна любезно Пелпс.

Двамата продължиха към вратата в края на коридора. На няколко крачки от контролната зала, вратата се отвори със съсък и Франк Логан излетя отвътре. Бледото му лице изглеждаше развълнувано и той се хилеше.