Клайв Къслър - Медуза

Доктор Кейн спря до една странична врата и натисна няколко цифри върху електронната клавиатура. Вратата щракна и се отвори. Показа се малка тъмна стаичка. Слаба студена синя светлина идваше от един аквариум с овална форма. Сиянието се излъчваше от няколко бавнодвижещи се кръгли същества, които се издигаха и спускаха в аквариума в странен бавен танц.

Сонг Лий беше запленена от призрачните създания.

– Прекрасни са! – възхити се тя.

– Запознайте се със синята медуза, доктор Лий – каза Кейн. – Всичките ни усилия са концентрирани върху това красиво създание. Отровата му е едно от най-сложните химични вещества, които съм срещал.

– Да не искате да кажете, че тази медуза е източникът на веществото, което се опитвате да синтезирате?

– Точно така. И най-малкото количество от отровата на медузата е смъртоносно за човека, но съдбата на милиони души зависи от това скромно създание в аквариума. Ще ви разкажа подробностите след като си починете.

Будният ум на доктор Лий жадуваше още информация.

– Не се нуждая от почивка – настоя тя. – Искам да започна веднага.

Подобна на роза, зад деликатността на Сонг Лий се криеха бодли, изострени от горчивия ѝ опит с безмилостната китайска бюрокрация. Въпреки сериозността на разговора, Кейн не успя да скрие усмивката си.

– Ще ви запозная с екипа – каза той.

Кейн поведе Лий през лабораториите и я представи на другите талантливи учени, които работеха върху проекта „Медуза”. Доктор Лий беше особено впечатлена от Луис Мичъл, главният помощник на Кейн и ръководител на проекта. Но дългият път и часовата разлика постепенно изцедиха енергията на Лий и тя реши да отиде да се наспи в уютната си колиба.

Сутринта, веднага щом се събуди, се захвана за работа. През следващите няколко дни доктор Лий ставаше рано и работеше до късно. Единствената почивка от натоварения ѝ график беше ежедневната разходка с каяк сред мангровите гори. Веднъж на ден целият екип от учени се събираше на обща среща в трапезарията. Под всеобщи овации, доктор Кейн обяви, че веществото, което търсят, е идентифицирано и той и група доброволци ще работят в изолация, за да довършат синтезирането му в една от новите лаборатории. Той не спомена къде се намира тя, а само че е близо до източника. Лий се съгласи да остане на Боунфиш Кий заедно с няколко души от екипа, за да довърши епидемиологичния анализ и да изготви план за производството и разпределението на ваксината.

Карантината имаше ефект, но Лий знаеше, че е въпрос на време вирусът да бъде изпуснат и да започне да се разпространява. Докато анализираше данните за огнищата на зараза, тя не спираше да мисли за китайския опит с вируса ТОРС. Всички хора, за които имаше съмнение, че са заразени, бяха поставяни в стаи, изолирани от останалия свят чрез две херметизирани врати и дишаха филтриран въздух. Но въпреки това болестта успя да се разпространи.

Няколко седмици след изолацията на основната група учени, на острова започна да пристига информация от тайната лаборатория. Най-вълнуващата новина беше, че токсинът е бил синтезиран. Това беше най-сериозната крачка към създаването на ваксината.

Вдъхновена от успешното изследване, Лий побърза да разработи плана за разпределение на ваксината и ограничаването на епидемията.

Доктор Хуанг беше помолил да го информира как върви работата. Единственото място на острова, където мобилните телефони имаха покритие, беше на върха на една стара водна кула. Всеки ден след работа Лий се изкачваше там и разказваше за работата по проекта на своя стар приятел и ментор.

Тя нямаше как да знае, че всяка нейна дума стига и до неприятелски уши.

Бермудски острови,

три месеца по-късно

Шофьорът на таксито тревожно изгледа мъжа на бордюра пред терминала за пристигащи на международното летище „Ел Еф Уейд”. Потенциалният клиент имаше невчесана червеникава коса, прибрана назад в къса опашка, и силно брадясало лице. Беше облечен с изтъркани дънки, високи червени кецове, слънчеви очила в стил Елтън Джон с бели пластмасови рамки и измачкано ленено сако върху тениска със снимка на Джери Гарсия от „Грейтфул Дед”.

– Моля ви, откарайте ме до пристанището – каза Макс Кейн.

Той метна торбата си на задната седалка и после се пъхна до нея. Шофьорът сви рамене и включи на скорост. Работата си е работа.

Кейн се облегна назад и затвори очи. Мозъкът му щеше да експлодира. Нетърпението му растеше с всеки километър, изминат през последните двайсет и четири часа. Дългият полет от Тихия океан до Северна Америка и двучасовият преход от Ню Йорк бяха нищо в сравнение с привидно безкрайните минути, в които таксито се влачеше до морето.