Клайв Къслър - Медуза

– Цялото население на планетата може да бъде унищожено за по-малко време – каза Минг.

– Това е вярно – съгласи се Лий, – ето защо в лабораторията се експериментираше с генно инженерство. Вместо да произвеждаме ваксината, ние създаваме молекулата, която я кара да работи.

– И какви бяха резултатите от това изследване?

– Не знам. Междувременно лабораторията беше преместена на ново място. Нямах разрешение да продължа с последната фаза.

– Доктор Кейн би ли разбрал процедурата?

– Да, но няма как да види резултатите от последните тестове, преди да се върне в лабораторията.

– Ще ви попитам направо, доктор Лий, дори и да открием лабораторията и да произведем ваксината, пак ли ще е твърде късно?

– Ще ви отговоря направо, да.

Полковник Минг се обърна към другите.

– Някакви въпроси? Не? Е, благодаря ви за отделеното време, доктор Лий. Ще ви държим в течение.

Екранът отново стана черен. Сонг Лий не искаше да остава в стаята насаме със своите мисли. Тя излетя на палубата и се огледа трескаво, за да потърси утеха в спокойното лице на Кърт Остин. Имаше нужда от котва, която да ѝ попречи да се понесе по течението. Лий се качи на мостика и попита Диксън дали не е виждал Остин.

– Здравейте, доктор Лий – каза капитанът. – Кърт не искаше да прекъсва срещата ви. Каза да ви предам, че вечерята се отлага. Напусна кораба.

– Напуснал? Къде е?

Диксън я заведе да погледне картата и посочи с пръст една голяма площ от морската шир.

– Мисля, че в момента е някъде тук.

– Събуди се, товарищ 22!

Джо Дзавала витаеше в отвъдното малко под границата на съзнанието, но беше достатъчно буден, за да осъзнае, че студената течност, която сипваха върху устните му, има вкус на антифриз. Той я изплю. Инстинктивната му реакция предизвика бурен смях, който го върна в реалността.

Над Дзавала беше надвиснало брадато лице с четиринайсеткаратова усмивка. Той видя как гърлото на бутилката отново доближава устните му. Ръката му се стрелна нагоре и пръстите му стиснаха като менгеме дебелата китка на мъжа.

Светкавичната му реакция накара сините очи срещу него да започнат да гледат озадачено, но украсената със златен зъб усмивка бързо се завърна.

– Не ти ли харесва нашата водка? – попита мъжът. – Забравих, че американците пият уиски.

Дзавала отпусна пръстите си. Брадатият мъж дръпна бутилката и отпи от нея. После си избърса устните с опакото на дланта.

– Не е отрова – каза той. – Какво да ти предложа?

– Нищо – отвърна Дзавала, – но можете да ми помогнете да стана.

Мъжът остави бутилката и помогна на Джо да седне на ръба на койката. Дзавала огледа претъпканото помещение.

– Къде съм? – попита той.

– Къде си? – повтори мъжът.

Той се обърна и преведе въпроса на език, който Дзавала позна, че е руски, на трима други мъже с подобни бради, които бяха събрани в тясното пространство. Последва смях и отривисто клатене на несресани глави.

– Кое е толкова смешно? – попита Дзавала.

– Преведох им твоя въпрос и какво ще ти отговоря, а именно, че се намираш в ада!

Джо успя да се усмихне лекичко, протягайки ръка.

– В такъв случай – каза той, – ще приема водката, която ми предложихте.

Мъжът му подаде бутилката и Дзавала отпи колебливо. Усети как изгарящата течност се стича в гърлото му, но не успя да успокои пулсиращата болка в главата му. Той докосна тила си с ръка и напипа марля, увита като тюрбан. Раните по скалпа му от приключението с „Б3” все още не бяха зараснали.

– Главата ти кървеше – каза мъжът. – Само това успяхме да направим.

– Благодаря за помощта. Кои сте вие, момчета? – попита Дзавала.

– Аз съм капитан Медев, а това са моите офицери. Намираш се на борда на атомната подводница клас „Акула”. Ние сме това, което вие американците наричате „Проект 941 Тайфун”, най-голямата подводница в света. Аз съм нейният командир.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Дзавала, стискайки ръката на капитана. – Името ми е Джо Дзавала. Работя в Националната агенция за морско и подводно дело. Вероятно си чувал за нея.

Медев бръкна в джоба на своя анорак и извади ламинираната карта от НАМПД на Дзавала, върху която имаше негова снимка.

– Всеки, който работи в морето, е запознат с постиженията на НАМПД – каза Медев. – Прекрасните ви кораби са известни в целия свят.

Дзавала взе картата и я пъхна в джоба на ризата си, после грабна одеялото от койката и се загърна с него, за да попие влагата от дрехите си. Той отпи още веднъж от бутилката и я върна на капитана. Един от офицерите отиде до мивката и му донесе чаша вода. С нея Дзавала отми вкуса на водката и отново докосна превръзката на главата си.