Клайв Къслър - Медуза

Докато витлата спираха да се въртят, Дзавала откопча колана и стъпи върху единия от понтоните. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се само шепотът на вълните, разбиващи се в брега. Като погледна надолу към кристалночистата вода, той видя един рак да пълзи по дъното.

Салът се намираше в оранжев пластмасов куфар, който Джо измъкна от кабината. Той пусна сала във водата и дръпна шнура за надуване. Чу се съскане от капсулата с въглероден диоксид и надуваемият съд придоби форма. Дзавала се качи в него и загреба към брега.

Щом стигна, издърпа сала на ослепително белия пясък и обиколи острова. Почувства се като корабокрушенец върху един от онези миниатюрни острови, които създателите на анимационни филми обичат да рисуват.

Тропическото слънце палеше като горелка непокритата му глава. Той потърси спасение в сянката на няколкото жалки палми. Джо се огледа наоколо, поглъщайки самотната красота на атола, с неговата неземна светлина и цвят.

Отново обиколи острова, като последва собствените си стъпки и се намръщи. Това не би могло да е остров Беда. Беше си един обикновен атол. Дзавала се върна до сала и се обърна да хвърли един последен поглед. Близо до върха на една от палмите се появи сноп светлина.

Дзавала се върна и застана под дървото. Той източи врат, но не успя да определи източника на отразяването. Джо обгърна ствола, който растеше под ъгъл и се изкачи до мястото, от което започваха широките листа. Той незабавно откри какво отразява слънчевата светлина. Лъчите отскачаха от обектива на миниатюрна видео камера, закачена за ствола на дървото.

Докато гледаше в стъклото, Дзавала осъзна, че е възможно камерата да го снима. Той тръгна да слиза, но спря по средата. Дървото беше гладко и странно на допир. Джо извади ножа, висящ на колана му и заби острието в ствола, но то не потъна много. Джо обели част от кората и не повярва на очите си: изглежда, че кората беше направена от изплетена пластмасова тъкан, покриваща твърдо метално ядро.

Дзавала се пресегна и отряза част от листото. Сложи го между зъбите си и захапа: отново пластмаса. Той прибра ножа и скочи на пясъка. Джо направи няколко крачки вдясно, а после вляво. Камерата се завъртя и го последва.

По дяволите!

Дзавала се затича, избута сала във водата и загреба, колкото сили имаше. Трябваше да се добере до радиото в хеликоптера. Той погледна през рамо, очаквайки да види как го гонят всички демони от ада, но никой не се опитваше да го спре. Още няколко загребвания и щеше да е в хеликоптера.

Тогава се случи нещо наистина странно. Дъното на лагуната се издигна към него и прие формата на дълга, лъскава могила. Изведнъж тя се раздели и един огромен черен плавник се показа от дъното на лагуната, издигайки се докато не се извиси на повече от дванайсет метра над главата на Дзавала. Той гледаше право в кулата на гигантска подводница. Секунди по-късно палубата на машината повдигна сала във въздуха. В същия момент хеликоптерът се издигна към небето и се залюля за миг, преди да се плъзне под ъгъл по облата палуба. Щом вертолетът се удари в разпенената вода, кабината се наводни.

Салът се плъзна по заобления корпус на подводницата и се напълни с вода. Дзавала опита да се качи обратно на палубата, но пръстите му се хлъзнаха по гладкия, мокър метал и бързите течения го изтласкаха в лагуната.

Той се нагълта с морска вода и започна да се бори за глътка въздух като изхвърлена на брега риба. Тогава, нещо подобно на бейзболна бухалка го удари в слепоочието. Джо видя кратка експлозия от светлина пред очите си и почувства сковаваща болка. В този момент някой спусна завесите и Дзавала бе обгърнат от тъмнина.

Капитанът на туристическото корабче не беше сигурен какво да мисли за хората, които извади от канала в Нан Мадол. Почти удавената азиатка изглеждаше безобидно, но не можеше да се каже същото за мускулестия водолаз в огненочервените бермуди.

Гледайки предпазливо Остин, капитанът попита:

– Какво ти се е случило, човече?

Остин посочи лодката под наем, която потъваше. Само около трийсет сантиметра от надупченият ѝ от куршуми нос се подаваше над водата.

– Лодката пропускаше вода – каза той.

– Чух доста шум – каза капитанът. – Стори ми се, че се стреля.

Остин хвана капитана за рамото и го обърна.

– Виждате ли онази торба във водата? – попита Кърт, сочейки напред. – Моя е. Можем ли да я вземем?

Колебливото изражение върху лицето на капитана показваше, че е започнал да съжалява за решението си да извади двамата от водата, но почувства, че Остин не би приел отказ. Той приближи лодката и Кърт успя да се наведе през борда и да вземе торбата си. Остин я отвори, измъкна портфейла си и извади една петдесетачка.