Клайв Къслър - Медуза

– Дневникът от 1848 г.?

– Както би казал Холмс: „Когато елиминираш невъзможното, каквото и да остане, колкото и невероятно да е, трябва да е истината”.

– Тялото му е още топло, госпожо Холмс. Това какво ви говори?

– Че е най-добре да бъдем нащрек – каза тя. – А и убийците са знаели, че идваме да се срещнем с Бримър.

– Това не е ли пресилено? – попита Пол.

Гамей посочи трупа.

– Кажи го на господин Бримър.

– Добре – каза Пол с лека усмивка. – Убеди ме.

Пол долепи пръст до устните си и отвори вратата срещу тази, през която влязоха. Озова се на една площадка, наведе се през перилото и погледна надолу по стълбите. Видя слаб оранжев проблясък и надуши цигарен дим. Траут се върна заднешком в кабинета, затвори тихичко вратата и заключи.

Пол вдигна мобилния на Бримър и натисна втората единица, за да довърши номера. Когато полицейският диспечер отговори, той каза, че се казва Бримър, остави адреса и обясни, че някой се навърта в сградата и че подозира, че са въоръжени и опасни.

Пол затвори и постави телефона в безжизнените пръсти на Бримър.

Двамата с Гамей се измъкнаха от кабинета на Бримър и бързо прекосиха просторната тъкачница. Пол остави летвата до стената и излязох навън, но след първата крачка замръзнаха на място.

Старата разнебитена стълба трепереше и се чуваха звуци от приближаващи се по железните стъпала стъпки. Съпрузите се скриха обратно вътре и Пол взе летвата, която остави преди малко. Долепиха се до стената от двете страни на вратата. Пол стисна още по-здраво дървото.

Отвън се чуха тихи мъжки гласове, а после възклицание. Мъжете бяха открили разбитата врата. Гласовете замлъкнаха.

Вратата се отвори бавно. Една фигура влезе в помещението, последвана от втора. Първият мъж светна със запалка. Пол изчисли, че има една секунда да реагира и стовари летвата върху главата на втория. Мъжът дочу звука от удара и се обърна. В другата си ръка държеше револвер. Пол го удари в корема с единия край на летвата и след като човекът се присви, продължи с удар в главата.

Съпрузите се втурнаха към вратата, спряха за секунда, за да се уверят, че никой друг не се качва по аварийната стълба, затичаха надолу и скочиха в джипа. Докато се отдалечаваха от фабриката, се разминаха с две полицейски коли, които караха с бясна скорост към сградата. Светлините им бяха включени, но не и сирените.

Гамей си пое дъх и каза:

– Къде си се научил да размахваш бухалка като Тед Уилямс?

– В лятната лига по софтбол „Уудс Хол”. Играх първа база за отбора на океанографите. Само за удоволствие. Дори не следях резултата.

– Този път ще ти пиша две точки, заради техничен двоен удар – каза Гамей.

– Благодаря! Предполагам, че стигнахме до задънена улица с дневника на Добс – каза Пол.

Гамей стисна устни замислено.

– Капитан Добс не е единственият, който е написал своите спомени – каза тя.

– Кейлъб Най? – попита Пол. – Но всички негови записки са изгорели.

– Рейчъл Добс спомена диорамата. Това не е ли един вид писмен документ?

Пол изведнъж се изпълни с енергия и каза:

– Струва си да опитаме.

Той натисна педала на газта и подкара джипа към имението на Добс.

Рейчъл Добс изпращаше екипа, който беше почистил след джаз концерта и се канеше да заключи сградата. Тя изглеждаше по-спокойна, отколкото им се стори преди няколко часа.

– Опасявам се, че пропуснахте концерта – каза тя. – Предполагам сте открили магазина на господин Бримър.

– Да, благодарим ви – каза Гамей. – Той не можа да ни помогне, но с Пол си спомнихме за диорамата, която споменахте. Дали е удобно да ни я покажете?

– Ако дойдете утре, с радост ще го направя – отвърна Рейчъл.

– Тогава вече ще сме се върнали във Вашингтон – каза Гамей. – Ако има някаква възможност...

– Е, все пак, вашето щедро дарение ви направи членове на „Общество Добс” – каза Рейчъл. – Да слезем долу.

Мазето на къщата на Добс беше просторно и влажно. Тримата се провираха на зигзаг покрай различните антики и спряха пред висок до тавана шкаф, за който Рейчъл обясни, че е херметизиран сейф с контрол на температурата. Тя отвори двойните му врати. Вътре се виждаха метални лавици, върху които бяха поставени пластмасови кутии, всяка от които беше надписана. Един предмет с цилиндрична форма, дълъг около метър и осемдесет, и опакован в найлон, заемаше най-ниския рафт.

– Това е диорамата на Най – обясни Рейчъл. – Опасявам се, че е доста тежка, затова никой досега не я е измъквал, за да я разгледа.