Клайв Къслър - Медуза

Споделеното дишане щеше да ги поддържа живи, но трябваше да мислят и за Чанг и хората му. Това стана съвсем ясно, когато Остин видя плясък и пяна във водата. Хората на Чанг скачаха от лодката.

Мъжете лесно можеха да проследят Остин и Лий в плитките води на канала, по мехурчетата на повърхността. Чанг вероятно щеше да ги уцели, а и можеше да изчака да им свърши кислородът.

Остин напълни дробовете си с кислород, подаде мундщука на Лий и посочи с показалеца си.

Натам!

После хвана Лий за ръката и се гмурна към входа на храма. Хората на Чанг не разполагаха с кислород и бързо изостанаха. Докато жертвите им изчезваха зад стената на храма, нападелите се върнаха към повърхността. Лодката на Чанг заплува напред-назад в търсене на издайнически мехурчета. След като не успя да види нищо, Чанг предположи, че двамата са се промъкнали покрай него. Той заповяда на хората си да тръгнат обратно към входа на канала. През това време Остин и Лий вече бяха влезли в храма.

Лий се справяше с мундщука като професионалист, но за малко да се нагълта с вода, когато Остин ѝ показа фигурите по стените. Също като него, тя докосна медузата с ръка и поклати глава от яд, че не може да говори. Остин посочи към камерата, закачена на жилетката му и допря показалец и палец, за да ѝ направи знак, че е снимал всичко.

Двамата застанаха на ръба на басейна, споделяйки кислород и известно време се наслаждаваха на прекрасните рисунки. Остин провери колко въздух е останал в бутилката, а после тупна своя часовник и посочи към входа на храма. Споделеното дишане изразходваше два пъти повече кислород. Лий кимна, за да му покаже, че разбира. Те заплуваха един до друг, сякаш бяха залепени и достигнаха до външната стена. Остин направи знак на Лий да изчака. Той съблече жилетката и заплува в канала. Всичко беше спокойно. Кърт погледна към повърхността, но не видя и следа от Чанг и взетата под наем лодка.

Дочу се звук от двигател, но опитният му слух веднага разбра, че е по-различен от този на надуваемата лодка. Реши да рискува. Приближи се до основите на острова, изплува на повърхността и надникна иззад една скала, където базалтовите колони се бяха срутили.

Една туристическа лодка се приближаваше по канала към тяхната, която беше почти изцяло потопена, с изключение на носа, подаващ се от водата под ъгъл. По-важното беше, че Чанг и хората му не се виждаха никъде.

Остин замаха, докато един човек от лодката не го видя. Щом лодката зави към него, той пое дълбоко дъх и се върна при Сонг Лий. Направи ѝ знак, че всичко е наред и посочи нагоре. Тя повтори неговия знак и двамата се заиздигаха бавно към повърхността.

Малко след като хеликоптерът „Сикорски” излетя от Понпей, Дзавала извади една карта от плика с надпис „Строго секретно”, който Остин му даде и сравни точиците върху нея с островите и атолите, които виждаше от борда на машината. Мичман Дейли го потупа по рамото и посочи право напред, където се виждаха силуети на кораби.

– Сякаш се приближаваме към вражеска флотилия – каза Дзавала.

– Навлизаме в зоната за търсене – отговори Дейли. – Шест кораба на флота претърсват района около мястото, на което беше лабораторията. Един изследователски кораб на НАМПД пристигна, за да ни помогне. Моят кораб служи за команден център. Намира се точно пред нас.

„Сийхоукът” бързо измина разстоянието до „Конкорд”, увисна за кратко над носа и после се спусна бавно върху голям кръг, нарисуван върху палубата. Дзавала плъзна вратата на хеликоптера и слезе. Посрещна го прошарен мъж в сивокафява униформа.

– Името ми е Хенк Диксън, господин Дзавала – представи се мъжът и му подаде ръка. – Командир съм на ракетния крайцер „Конкорд”. Добре дошли на борда!

– Благодаря, капитане! Можете да ме наричате Джо. Моят началник, Кърт Остин, остана да свърши нещо на Понпей, но ще дойде след няколко часа. Мичман Дейли ме осведоми, че „Конкорд” служи като контролен център на флотилията по издирването.

– Точно така. Елате, ще ви покажа с какво се занимавахме досега.

Капитанът поведе Дзавала към импровизирания команден център на кораба, намиращ се до главната палуба. Десетина мъже и жени, седящи пред компютърни екрани, обработваха информацията, постъпваща от различните кораби и самолети, включени в търсенето.

– На какво разстояние сме от последното местонахождение на лабораторията? – попита Дзавала.

Диксън посочи към палубата под краката си.

– Намира се на около деветдесет метра точно под корпуса на кораба. Ние патрулирахме наблизо и бяхме нещо като резерва на поддържащия кораб „Прауд Мери”. Щом чухме сигнала за помощ, за няколко часа бяхме на мястото.