Клайв Къслър - Медуза

Фабриката беше потънала в мрак, с изключение на нощните лампи в изложбената зала и едно жълто сияние в прозореца на четвъртия етаж.

– Изглежда ли ти познато? – попита Гамей.

– Да – каза Пол. – Това е старата фабрика на Добс, мястото, което Рейчъл ни показа на картината.

Гамей посочи към последния етаж.

– Или Бримър е там горе – каза тя, – или духът на капитан Добс работи извънредно.

Пол извади мобилния телефон и набра номера на Бримър.

– Странно – каза той, – горе свети, но той не отговаря. Не се включва дори гласовата поща. И твоята антена ли долавя същите вълни в стил „нещо не е наред“?

Гамей сбърчи нос.

– По-скоро една ужасна миризма – каза тя и добави: – Бримър ни казва, че дневникът е изгубен, а после ни се обажда да ни съобщи, че знае къде е. След това ни кани да се срещнем в тази гигантска къща на духовете, вместо в неговия магазин или на някое обществено място. Защо е цялата тази тайнственост?

– В ума ми започва да се появява картина на капан за мишки – рече замислено Пол. – Но вместо кашкавал, примамката е стара книга. А ние сме мишките.

– Може би тази страшна стара сграда ни прави параноици – каза Гамей. – Бримър не е агресивен човек. Какво предлагаш?

– Не знам дали информацията в дневника на Добс ще помогне на Кърт и Джо да открият изчезналата лаборатория – започна Пол, – но щом става дума за човешки животи, мисля да действаме.

– Съгласен съм, че ползата оправдава риска. Но хайде да го намалим и да огледаме наоколо.

Пол паркира джипа на едно по-тъмно място и двамата внимателно се приближиха към входа.

– Отключено е – каза Пол. – В това няма нищо подозрително. Бримър ни очаква.

– Но не си вдига телефона – напомни Гамей. – Ако не е бил в кабинета си, нямаше да остави вратата отключена. А това е подозрително.

Двамата заобиколиха сто и петдесетметровата сграда и стигнаха до още една врата. Тази беше заключена. Като завиха зад ъгъла, съпрузите се натъкнаха на желязна аварийна стълба, която стигаше до най-горния етаж. Заизкачваха се по нея, проверявайки вратата на всяка една от площадките, но всички бяха заключени.

Пол промуши ключа от колата си в касата на последния етаж. Дървото беше меко и прогнило. Той направи крачка назад и натисна вратата с рамо. След като усети, че поддава, той удари още няколко пъти, докато вратата се откачи от касата. Гамей извади малко халогенно фенерче от чантата си и двамата влязоха вътре.

Звукът от стъпките им ехтеше, докато вървяха по прашния под. Обширното пространство, в което са работили стотици станове, беше по-тихо от гробница. Двамата се насочиха към задната част на помещението, където под процепа на една врата се виждаше светлина и стигнаха до преграда от гипсокартон. До нея бяха наредени кашони, върху които беше написано „БРИМЪР”.

Пол взе една летва от купчина строителни отпадъци, вдигна я като бейзболна бухалка и прошепна на Гамей да почука на вратата. Тя го направи, лекичко. След като не чу отговор, се отдръпна настрана и Пол повтори разбиването от преди малко. Вратата се отвори от първото бутване.

Подът беше обсипан с книги и документи, съборени от лавиците. Листове хартия висяха закачени на въжета, опънати из стаята. Светлината, която се виждаше през прозореца, идваше от настолната лампа върху бюро с компютър и малка дъска за чертане. Върху тях лежеше Бримър. Дилърът на антики беше паднал по очи, а едната му ръка беше протегната към мобилен телефон на няколко сантиметра от върха на пръстите му. В гърба му се виждаше една единствена дупка от куршум и червено петно.

Пол допря пръсти до артерията на врата му.

– Сега вече знаем защо не е вдигнал телефона – каза той.

Гамей се наведе над дъската за чертане, на която имаше наполовина завършен документ, написан с богато украсен шрифт. До нея лежаха няколко старинни калиграфски писалки и мастилница. Тя прочете на глас написаната на ръка бележка върху лист хартия до отворена книга:

– „Наричайте ме Ишмаел...“

– Първото изречение от „Моби Дик”? – попита Пол.

Гамей кимна.

– Изглежда, че нашият господин Бримър е подправял страници от ръкописа на Мелвил – каза тя.

– Възможно ли е да са го убили заради това? – попита Пол.

– Най-вероятно някой не е искал да използва телефона.

Пол пъхна парче хартия под мобилния на Бримър и го обърна, за да се види екрана.

– Набирал е полицията – каза той. – Стигнал е до „91...”

– Мисля, че Бримър е бил принуден да дойде тук – каза Гамей. – Той никога не би пуснал някого в работилницата си за фалшификати. И съдейки по бъркотията на пода, бих казала, че са търсили нещо.