Дълбоководната подводница „Олд Герт“ висеше окачена на въжетата под един голям кран, разположен на кърмата на британския океанографски кораб „Инвизибъл“. Вълнението се бе уталожило достатъчно, за да може „Олд Герт“ да бъде изпратена на изследователска мисия на океанското дъно, на дълбочина пет хиляди и двеста метра, и екипажът изпълняваше строга последователност от проверки за безопасност.
За разлика от името 4 4 Старата Герта (англ.). — Б.пр.
й, в подводницата нямаше нищо старо. Моделът й бе последната дума на техниката. Тя бе построена предходната година от една британска въздухоплавателна компания и сега висеше във въздуха, готова за първото си пускане под вода, по време на което щеше да изследва разлома Мендосино — огромна пукнатина в дъното на Тихия океан, която се простираше от крайбрежието на северна Калифорния до средата на океана.
Външният й вид нямаше нищо общо с този на останалите аеродинамични подводници. Вместо пурообразния корпус с една издатина, прикрепена отдолу, тя имаше четири прозрачни сфери, направени от полимер с втъкани в него нишки титаний. Сферите бяха свързани помежду си посредством кръгли тунели, които придаваха на подводницата вид на детска играчка. Една от сферите съдържаше пълен комплект снимачно оборудване, докато другата бе запълнена с въздушни и баластни резервоари и акумулатори. В третата се поместваха електрическите двигатели и кислородното оборудване. Най-голялата, четвърта сфера, бе разположена над другите три и побираше екипажа и органите за управление.
„Олд Герт“ бе конструирана да издържа на огромното налягане, съществуващо в най-дълбоките падини по дъното на световния океан. Поддържащите й системи можеха да осигуряват живота на екипажа в продължение на четиридесет и осем часа, а захранването й позволяваше да пътува през черните бездни със скорост до осем възела.
Крейг Планкет, главен инженер и пилот на „Олд Герт“, подписа последната форма от документите за предстартова проверка. Той бе мъж на четиридесет и пет — петдесет години, с посивяваща коса, вчесана напред, за да прикрие плешивостта му. Лицето му бе румено, а очите — умерено кафяви с увиснали отдолу торбички като на хрътка. Той бе помогнал при проектирането на „Олд Герт“ и сега я третираше като своя частна яхта.
Той навлече един дебел пуловер, за да се предпази от очаквания хлад на студената придънна вода и пъхна краката си в чифт меки, подплатени с кожа мокасини. Спусна се във входния тунел и затвори люка след себе си. След това слезе в сферата за управление и включи компютризираните животоподдържащи системи.
Доктор Раул Салазар, морският геолог на експедицията от Мексиканския университет, бе вече на мястото си и нагласяше сонарното устройство за изследване на морското дъно.
— Готови сме и чакаме вас — каза Салазар.
С неизчерпаемата си енергия той приличаше на едно малко динамо. Огромни черни коси покриваха главата му, движенията му бяха чевръсти, черните му очи се стрелкаха насам-натам постоянно, без да се спират върху човек или предмет за повече от две секунди. Планкет го харесваше. Салазар бе от онзи тип хора, които събираха данните си, без да се суетят. Той взимаше правилни решения, без да забулва фактите, и бе свикнал да ръководи дълбоководните изследвания по-скоро с деловитостта на бизнесмен, отколкото с академичността на университетски учен.
Планкет хвърли поглед към празната седалка в дясната част на сферата.
— Смятах, че Стейси е на борда.
— Да, тук е — отвърна Салазар, без да извръща глава от пулта си. — Тя е в сферата с камерите и извършва последна проверка на видеосистемите.
Планкет се наведе над тунела, който водеше към сферата със снимачното оборудване и се улови, че зяпа в чифт крака, обути в топли чорапи.
— Готови сме за спускане — каза той.
Оттам долетя женски глас, придружен от глухо ехо:
— Свършвам след секунда.
Планкет изпружи нозе под таблото си за управление и тъкмо се отпускаше върху ниската си, полегнала назад седалка, когато, извивайки тяло, Стейси Фокс се придвижи обратно към сферата за управление. Лицето й бе поруменяло от работата й в почти вертикално положение с главата надолу.
Стейси не бе от тези, които хората биха нарекли вълнуващо привлекателни, но бе хубава. Дългата й права руса коса падаше от двете страни на лицето й и тя често тръсваше глава, за да я прибере назад. Тя бе стройна, с широки за жена рамене. За гърдите й екипажът можеше само да гадае. Никой не беше ги виждал, разбира се, а тя винаги носеше широки, свободно падащи по тялото пуловери. Но от време на време, когато се прозяваше или протягаше, очертанията говореха за стегнатост и твърдост.
Читать дальше