Клайв Къслър - Дракон bg

— Можеш ли да си представиш как ще изглежда това нещо, ако е дълго двадесет фута? — прошепна тя със страхопочитание.

— За щастие черните дракони живеят в дълбините — каза Планкет. — Голямото налягане долу не им позволява да растат повече от няколко сантиметра.

Стейси включи външните светлини и мракът изведнъж се превърна в зеленикава мъгла. Бездната бе пуста. Не се виждаше никакъв признак на живот. Черният дракон си бе отишъл. Тя изключи светлините, за да пести акумулаторите.

Вътре в сферата влажността се повиши. През дебелите стени започна да се просмуква студ и ставаше все по-хладно. Стейси забеляза как кожата по ръцете й настръхна. Тя вдигна поглед, обви с ръце раменете си и потрепери.

Планкет схвана намека и включи едно малко нагревателно устройство, което едва-едва възпираше студа.

Двата часа, които им бяха нужни, за да стигнат до дъното, щяха да минат бавно и отегчително, ако те не бяха така погълнати от работа по местата си. Планкет се бе настанил в удобно положение и наблюдаваше монитора на сонарното устройство и ехолота. Той също така следеше осторожно и индикаторите за захранването и нивото на кислорода. Салазар чертаеше мрежата, по която щяха да изследват дъното, а Стейси се опитваше да изненада обитателите на дълбините, за да ги хване на кадър.

За музикален фон Планкет предпочиташе мелодиите на Йохан Щраус, но Стейси настоя да пусне своята „ню ейдж“ музика в касетофона, като твърдеше, че тя успокоява и не е така напрегната. Салазар я нарече музика на „водопадите“, но се примири.

Гласът на Джими Нокс от „Инвизибъл“ прозвуча като безплътен глас на призрак, тъй като се филтрираше през подводния акустичен телефон.

— Дъно след десет минути — съобщи той. — Пристигате малко по-рано от очакваното.

— Точно така — отвърна Планкет. — Виждам го на сонара.

Салазар и Стейси спряха работа и се извърнаха, за да погледнат екрана на сонара. Изображението бе обработено и увеличено от компютъра и показваше морското дъно в триизмерни очертания. Погледът на Планкет се стрелкаше от екрана към водата и обратно. Той вярваше и на сонара, и на компютъра, но не повече отколкото на собственото си зрение.

— Бъдете бдителни — предупреди ги Нокс. — Спускате се покрай стените на един каньон.

— Виждам го — отвърна Планкет. — Скалите продължават надолу и стигат до широка падина.

Той се пресегна към един ключ и откачи една от баластните тежести, за да намали скоростта на спускане. Тридесет метра над дъното той откачи още една, което придаде на подводния апарат почти идеална нулева подемна сила. След това той включи трите тласкача, монтирани върху външните краища на долните сфери.

Бавно дъното се появи през нефритения мрак с начупен, неравен наклон. Една странна черна скала, която бе нагъната и усукана в най-невъзможни форми, се простираше, докъдето им стигаше погледът.

— Спуснахме се край един поток лава — каза Планкет. — Ръбът е на около километър пред нас, след това следват още триста метра надолу до дъното на падината.

— Разбрано — отвърна Нокс.

— Какви са всички тези скали с форма на червеи? — попита Стейси.

— Ръкави от лава — отговори Салазар. — Получават се, когато огнената лава навлезе в студеното море. Външният слой изстива и образува тръба, през която течната лава продължава да тече.

Планкет натисна и включи с крак системата за височинно позициониране, която автоматично държеше подводницата на четири метра над наклоненото дъно. Докато се плъзгаха над набразденото лице на платото, те забелязаха следи от пълзящи дълбоководни организми в пръснатите тук-таме локви тиня, дошли вероятно от крехките морски звезди, скариди или други дълбоководни организми, които се спотайваха в тъмнината отвъд светлината на прожекторите.

— Пригответе се — каза Планкет. — След малко се спускаме.

Няколко секунди след предупреждението му дъното отново изчезна в черния мрак и подводният апарат се наклони напред и започна да пада надолу, като поддържаше разстоянието си от четири метра от стръмната стена на каньона.

— По моите уреди вие сте на пет хиляди триста и шестдесет метра дълбочина — проехтя гласът на Нокс по подводния телефон.

— Точно така, по моите също — отвърна Планкет.

— Когато стигнете дъното на падината — каза Нокс, — ще се намирате върху равнината на разломната зона.

— Близо е до ума — измърмори Планкет, фокусирал вниманието си в командния пулт, компютърния екран и един видеомонитор, който сега показваше терена под шейната за приземяване на „Олд Герт“. — Къде другаде бихме могли да отидем, по дяволите.