Клайв Къслър - Дракон bg

Той полежа там, докато чакаше шокът да отмине, като се мъчеше да съсредоточи мислите си, за да разбере състоянието си. Той се чудеше замаян какво се бе случило със света около него. Започна бавно да разглежда помещението и видя силно повреденото електронно оборудване, което приличаше на робот с извадени вътрешности. Ноздрите му подушиха дима от пожара и той почувства как го обзема истеричния страх на дете, загубило родителите си в тълпата.

Той погледна през цепнатината нагоре към помещенията на мостика и щурманската кабина. Те бяха изтърбушени и от тях беше останал само измъченият скелет от деформирани греди. Рулевата кабина бе цялата в тлеещи руини. Тя се бе превърнала в гробница на изгорените и премазани мъже, чиято кръв капеше в помещенията отдолу.

Нокс се претърколи на една страна и започна да стене във внезапна агония, причинена от три счупени ребра, изкълчен глезен и безброй рани. Бавно и внимателно той се избута до седящо положение. Посегна нагоре и нагласи очилата си учуден, че бяха останали закачени на носа му по време на необяснимото опустошително бедствие.

Постепенно тъмната завеса на шока се разнесе и първата му мисъл бе за „Олд Герт“. Точно както в кошмар той виждаше подводницата повредена и загубила връзка с повърхността, потънала нейде в черния мрак на бездната.

Със замаяна глава той запълзя на ръце и крака по палубата, мъчейки се да потисне болката. Най-сетне успя да се пресегне нагоре и да сграбчи слушалката на подводния телефон.

— Герт? — изкрещя той със страх. — Чуваш ли ме?

Изчака няколко секунди, но нямаше никакъв отговор. Той тихо изруга под носа си.

— Дяволите да те вземат, Планкет! Обади се, копеле такова!

Единственият отговор бе тишината. Всички връзки между „Инвизибъл“ и „Олд Герт“ бяха прекъснати. Сбъднаха се най-лошите му страхове. Каквато и сила да бе поразила изследователския кораб, тя се бе движила през водата и бе смазала подводницата, която и без това бе подложена на невероятно налягане.

— Мъртви — прошепна той. — Смачкани на пюре.

Вниманието му внезапно се върна към спътниците му на кораба и той им извика. В отговор чу само стона и стърженето на метала в умиращия кораб. Обърна очи към отворената врата и фокусира поглед в пет трупа, проснати върху палубата. Те бяха застинали в грозни и вдървени пози, като изхвърлени непотребни чучела на манекени.

Той седеше пронизан от мъка и недоумение. Смътно почувства как корабът потрепери конвулсивно, кърмата се завъртя и се плъзна под вълните, сякаш бе хваната във водовъртеж. Около него всичко започна да се тресе. „Инвизибъл“ се канеше да поеме своя път към бездната.

Вътре в него се надигна жаждата за живот и той запълзя нагоре по една наклонена палуба твърде замаян, за да чувства болката от раните си. Обзет от паника, Нокс се втурна през вратата към платформата на крана, като заобикаляше мъртвите тела и прескачаше изпотрошените метални части, които се въргаляха навсякъде. Шокът отстъпи мястото си на страх, който се загнезди като една твърда, растяща буца в него.

Той стигна до изкривените останки от релинга. Без да поглежда назад, той ги прекрачи и се спусна в очакващото го море. На няколко метра от него във водата подскачаше част от счупена дървена щайга. Той заплува сковано към нея, докато не я докопа, след което я пъхна под мишница и се остави водата да го носи. Една тогава той се обърна и погледна „Инвизибъл“.

Той потъваше откъм кърмата, носът му се бе извисил над тихоокеанските вълни. За миг спря така, сякаш искаше да отплава към облаците, след което започна да се плъзга назад все по-бързо и по-бързо, за да изчезне накрая, оставяйки няколко плаващи отломки и водовъртеж от разпенена вода. Скоро всичко утихна. Последните следи бяха само няколко мехурчета, обагрени в цветовете на дъгата от разлятото масло.

Обезумял, Нокс претърси с поглед морето за останалите членове на екипажа на „Инвизибъл“. Сега, след като стоновете на потъващия кораб бяха заглъхнали, над морето се бе настанила зловеща тишина. Нямаше нито спасителни лодки, нито глави на плуващи в морето хора.

Той се оказа единственият оцелял от една страшна, необяснима трагедия.

Под повърхността ударната вълна се движеше в разширяващ се кръг през плътната вода, с приблизително шест хиляди и петстотин километра в час и смазваше всякаква морска флора и фауна по пътя си. Стените на каньона спасиха „Олд Герт“ от мигновена гибел. Те се извисяваха над подводницата и я предпазиха като щит от главната ударна сила на разширяващото се налягане.