Клайв Къслър - Дракон bg

Той протегна ръка над пулта си и започна да опипва таблото, докато пръстите му не докоснаха ключа, който той търсеше. Чу се щракане и аварийното осветление се включи, като освети отново вътрешността на сферата.

Стейси въздъхна с облекчение и за миг се отпусна.

— Слава богу, поне можем да виждаме.

Планкет програмира компютъра за аварийно издигане до повърхността. След това нагласи освобождаващия механизъм и се обърна към Стейси и Салазар.

— Дръжте се здраво. Може здравата да се раздрусаме, докато стигнем догоре.

— Да става каквото ще, стига само да се измъкнем от това проклето място.

— Готова съм и чакам — каза дръзко Стейси.

Планкет свали предпазния щифт от ръчката на освобождаващия механизъм, сграбчи я здраво с ръка и дръпна.

Нищо не се случи.

Три пъти Планкет повтори трескаво процедурата от начало докрай, но командната сфера упорито отказваше да се отдели от главната секция на подводницата. Отчаян, той се обърна към компютъра, за да открие причината за тази неизправност. Отговорът дойде след по-малко от секунда.

Освобождаващият механизъм е бил изкривен от косия удар и морското дъно, в резултат на което бе заял и не можеше по никакъв начин да се оправи.

— Съжалявам — каза Планкет с чувство на безсилие, — но изглежда, че ще трябва да останем тук, докато ни спасят.

— Ще има да чакаш — троснато рече Салазар, като бършеше потта от лицето си с ръкава на скиорското си яке.

— Как сме с кислорода? — попита Стейси.

— Главната захранваща линия бе прекъсната, когато отсекът имплодира — отвърна Планкет, — но аварийните ни контейнери в командната сфера и пречиствателното устройство с литиев хидроокис, което преработва издишания от нас въглероден двуокис, трябва да ни осигурят кислород за дишане в продължение на десет-дванадесет часа.

Салазар поклати глава и сви рамене в примирение.

— Дори всички хора по земята да отправеха молитва за нас, ние няма да можем да се спасим навреме. Ще са необходими най-малко седемдесет и два часа, докато докарат нов подводен апарат и го спуснат при нас. Дори и тогава ще е съмнително дали ще могат да ни извлекат до повърхността.

Стейси погледна Планкет в очите за някаква малка искрица надежда, но не откри нищо. Изражението на лицето му бе сдържано и далечно. Тя остана с впечатление, че той е опечален по-скоро от загубата на ценната си подводница, отколкото от изгледа да умре. Той усети погледа й и се върна към действителността.

— Раул е прав — каза стегнато той. — Колкото и да не ми се иска, принуден съм да призная, че трябва да се случи някакво чудо, за да видим отново слънцето.

— Но „Инвизибъл“… — каза Стейси. — Те ще сторят всичко на този свят, за да стигнат до нас.

Планкет поклати глава.

— Горе е станала някаква трагедия. Последният шум, който чухме, бе от кораб, който се разпадаше по пътя си към дъното.

— Но горе се виждаха още два други кораба, когато напуснахме повърхността — възрази Стейси. — Може да е бил някой от тях.

— Няма никакво значение — каза уморено Планкет. — Пътят нагоре е отрязан. Освен това имаме и нов неприятел — времето, който не можем да победим.

Дълбоко отчаяние се възцари в командната сфера. Всяка надежда за спасение бе в кръга на фантазията. Единственото нещо, което бе сигурно, бе, че една бъдеща спасителна мисия щеше да открие „Олд Герт“ и техните тела дълго след като те вече бяха мъртви.

Дейл Никълс, специален помощник на президента, пуфтеше с лулата си и надзърна над старомодните си очила за четене, когато Реймънд Джордън влезе в офиса му.

Джордън докара нещо като усмивка на лицето си, въпреки гъстия тютюнев дим, от чийто тежък и сладък мирис му прилошаваше, и който бе увиснал в офиса като смог под инверсионен слой.

— Добър ден, Дейл.

— Още ли вали? — попита Никълс.

— Не, само ръми малко.

Джордън забеляза, че Никълс е под напрежение. „Защитникът на президентското царство“ бе човек с голям опит и самообладание, но сега гъстата му тъмнокестенява коса приличаше на житна нива след буря, очите му шареха насам-натам по-често от обикновеното, а лицето му бе напрегнато и набраздено от бръчки, които Джордън никога не бе виждал преди.

— Президентът и вицепрезидентът чакат — каза бързо Никълс. — Те изгарят от нетърпение да чуят последното развитие на нещата по отношение на тихоокеанския взрив.

— Нося най-новата сводка — успокои го Джордън.

Въпреки че бе един от петимата най-влиятелни мъже в официален Вашингтон, Джордън не бе известен на широката общественост. Не го познаваха и повечето от чиновниците и политиците. Като директор на централното разузнаване Джордън оглавяваше Националната служба за сигурност и докладваше директно на президента.