Клайв Къслър - Дракон bg

Президентът и Никълс си размениха многозначителни погледи. След това президентът погледне Джордън.

— Мисля, че адмирал Сандекър и неговият технически екип за океанографски проучвания от НЮМА са по-подходящи за подобна дълбоководна операция. Ще оставя на теб, Рей, да ги инструктираш.

— Ако мога най-почтително да изразя несъгласието си, сър. Ако използваме флота, ще можем да пазим по-плътна информационна завеса над събитието.

Президентът хвърли един самодоволен поглед на Джордън.

— Разбирам загрижеността ти, но ми повярвай. Националната агенция за подводни и морски изследвания НЮМА може да свърши работата, без да изтече информация към медиите.

Джордън се надигна от канапето. Професионалното му достойнство бе накърнено от това, че президентът знаеше нещо, за което той не знае. Той мислено си отбеляза да проучи това по-подробно при първа възможност.

— Ако Дейл извести адмирала, аз ще се отправя незабавно към неговия офис.

Президентът протегна ръка.

— Благодаря ти, Рей. Ти и хората ти свършихте великолепна работа за толкова кратко време.

Никълс придружи Джордън, когато той напусна Овалния кабинет на път за сградата на НЮМА. Щом се озоваха в коридора, Никълс попита с нисък глас:

— Да си остане само между нас и стените тук, но кой смяташ, че стои зад тайното внасяне на бомбата?

Джордън помисли за момент, след което отговори с равномерен, обезпокоителен глас:

— Ще узнаем отговора на това до двадесет и четири часа. Големият въпрос, който далеч повече ме плаши, е защо и с каква цел.

Въздухът вътре в подводницата бе станал зловонен и влажен. От стените на сферата капеше кондензирала влага, нивото на въглеродния двуокис доближаваше смъртоносната граница. Никой не помръдваше и рядко разменяха по някоя дума, с цел да пестят въздуха. След единадесет часа и половина животоподдържащият им запас от кислород бе почти на привършване, а малкото останала енергия в аварийните акумулатори не можеше повече да захранва пречиствателното устройство за CO 2.

Страхът и ужасът бавно бяха преминали в примирение. С изключение на краткия миг на всеки петнадесет минути, когато Планкет включваше осветлението, за да прочете показанията на животоподдържащите системи, те седяха мълчаливо в мрака, всеки насаме с мислите си.

Планкет бе съсредоточил вниманието си върху следенето на приборите и бърникаше по оборудването, като не искаше да повярва, че любимата му подводница може да откаже да отговаря на командите му. Салазар седеше като статуя, проснал тяло върху стола си. Той изглеждаше затворен в себе си и едва се крепеше в съзнание. Въпреки че го деляха само няколко минути от вечния унес, той не виждаше смисъл да бяга от неизбежното. Искаше да умре и всичко да свърши.

Стейси извика във въображението си фантазиите от детството си, като се преструваше, че се намира на друго място и в друго време. Край нея започнаха бързо да прелитат мимолетни образи от миналото. Ето я да играе бейзбол на улицата с братята си. Сега кара новия си велосипед на Коледа. Вече гимназистка, първото й излизане с момче, което не харесваше, но бе единственото, което я бе поканило. Почти чуваше мелодиите от танцувалната зала на хотела. Тя бе забравила името на групата, но си спомняше песните. Любимата й беше „Може никога да не минем по този път отново“ на Сийл и Крофтс. Тогава тя бе затворила очи и си представяше, че танцува с Робърт Редфорд.

Тя надигна глава, сякаш слушаше. Нещо не бе на мястото си. Песента, която тя чуваше в съзнанието си, не бе от средата на седемдесетте. Тя звучеше по-скоро като стара джазова мелодия, отколкото като рок.

Тя се събуди, отвори очи и видя само непрогледен мрак.

— Объркали са песента — смотолеви тя.

Планкет включи осветлението.

— Какво стана?

Дори Салазар вдигна неразбиращо очи и промърмори:

— Тя има халюцинации.

— Те би трябвало да свирят „Може никога да не минем по този път отново“, но излиза нещо друго.

Планкет погледна Стейси. Лицето му се смекчи от състрадание и скръб.

— Да, аз също я чувам.

— Не, не — възрази тя, — не е същата. Песента е друга.

— Както кажеш — каза Салазар, като дишаше тежко. Дробовете го боляха от усилието, с което той се мъчеше да поеме колкото се може повече кислород от замърсения въздух. Той сграбчи Планкет за ръката. — За бога, човече. Изключи системите и да приключим с всичко. Не виждаш ли, че тя страда, всички страдаме.

Гърдите на Планкет също го боляха. Той добре знаеше, че е безсмислено да удължава мъчението, но не можеше да победи примитивния инстинкт, който го караше да се бори със зъби и нокти за живота си до последен дъх.